Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
Видях онзи с вдлъбнатия нос да влиза вътре, вероятно за да помогне на приятелчетата си, а ние в това време се отдалечихме.
Ако имаха намерение да я водят някъде, щяха да са с кола. Огледах се наоколо, но имаше толкова много спрели коли, че нямаше как да различа тяхната.
— Казаха ли ти къде ще те водят? — попитах. — А за кого работят?
— Не, казах ти вече. Твърдяха, че са от полицията.
— Добре, ясно.
Къде ли беше колата им, по дяволите? Нищо чудно да не бяха само тези четиримата. „Добре де, върви! Ако искат да ви заловят, ще трябва да се покажат отнякъде.“
Прекосихме тъмния паркинг на отсрещната сграда и излязохме на „Омотесандо-дори“, където спряхме такси. Казах на шофьора да ни закара до универсалния магазин „Сейбу“ в Шибуя. Докато пътувахме, се оглеждах внимателно. Колите по пътя бяха малко и като че никой не караше след нас.
Бях решил да я отведа в някой „любовен“ хотел. Това е чисто японска институция, възникнала благодарение на жилищната криза. С тези големи семейства, наблъскани в малки апартаментчета, мама и тате имат нужда от място, където да се усамотяват от време на време. Така са се появили рабу хотеру — места, където можеш да отседнеш за по-дълго или по-кратко време, без да ти искат кредитни карти и регистрации, а фалшивите имена са си в реда на нещата. Някои от тях са наистина висш сорт, с тематични апартаменти, римски бани, във фермерски стил и какво ли не още.
Освен на жилищната криза, японските хотели дължат появата си и на факта, че в Япония да допуснеш непознат в дома си е далеч по-интимен акт, отколкото на Запад. Никак не са малко японските жени, които са по-склонни да допуснат някой мъж в тялото си, отколкото в дома си, и хотелите запълват и тази пазарна ниша.
Естествено, хората, срещу които бяхме изправени, никак не бяха глупави и щяха да се сетят, че можем да потърсим убежище тъкмо в такъв хотел. Но при десет хиляди рабу хотеру само в Токио никак нямаше да им е лесно да ни открият.
Слязохме на Шибуя и се отправихме към една от страничните улички, претъпкана с любовни хотели. Избрах един напосоки и казах на възрастната жена на рецепцията, че ни трябва стая с баня за ясуми — по-дълго пребиваване. Подадох й парите, а тя на свой ред ми връчи ключа.
Взехме асансьора до петия етаж. Стаята ни беше в дъното на малкия коридор. Мидори влезе първа, аз я последвах и заключих вратата. Събухме обувките си в малкото антре. Леглото беше само едно — две легла в любовен хотел са толкова уместни, колкото и Библията — затова пък имаше широк диван, на който можех да се приютя.
Мидори седна на крайчеца на леглото и вдигна поглед към мен.
— И какво става сега? — изрече тя безизразно. — Трима души ме чакаха в апартамента ми. Твърдяха, че са полицаи, но очевидно не са. Реших, че сте заедно, но видях колко зле се отнесе с тях. Помоли ме да отидем на сигурно място, та да ми обясниш всичко. Е, добре, слушам те.
Кимнах, но никак не ми беше лесно да започна.
— Вече знаеш, че това е свързано с баща ти.
— Те ми казаха, че е имал нещо, което им трябва.
— Да, и сега мислят, че е у тебе.
— Не знам защо са решили така.
— Напротив, мисля, че знаеш.
— Мисли си каквото искаш.
— Знаеш ли какво е най-странното в цялата работа, Мидори? Трима мъже те чакат в апартамента ти и те заплашват, после аз изниквам изневиделица и им поотупвам перушината. Такива работи не се случват всеки ден на обикновена пианистка, нали? А ти през цялото време и дума не обели, че искаш да се обадиш на полицията.
Тя не отговори.
— Искаш ли да се обадиш? Нищо не ти пречи.
Тя седеше и ме гледаше, само ноздрите й се издуваха леко и пръстите й барабаняха по дъската на леглото.
„По дяволите — помислих си, — какво толкова знае и не иска да ми го каже?“
— Разкажи ми за баща си, Мидори. Моля те. Ако не го направиш, не мога да ти помогна.
Тя скочи от леглото и ме загледа в упор.
— Да ти кажа ли? Не, ти ми кажи! Кажи ми кой си, по дяволите, или наистина ще се обадя на полицията, кълна се, и не ме е грижа какво ще стане!
„Какво пък, и това е някакъв напредък“ — помислих си.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко!
— Добре.
— Кои са те?
— Не знам.
— Но знаеше, че са вътре?
Явно щеше да дърпа нишката, докато плетката не се разплетеше. Не знаех как да заобиколя въпроса.
— Да.
— Откъде?
— Апартаментът ти се подслушва.
— Апартаментът ми се подслушва… Ти с тях ли си?
— Не.
— Престани да ми отговаряш едносрично! Хубаво, апартаментът ми се подслушва. От кого, от тебе ли?
Дойдохме си на думата.