Сребърен куршум [bg]

— Е, ако диамантите на огърлицата са фалшиви, той няма да пожелае да се изправи пред съда. Особено ако жена му не го знае.

— Но какво може да направи той?

— Воглър е спонсор, Патрик. Неговите дарения са помогнали за избора най-малко на четирима души от областната управа. Областните управители контролират бюджета на прокуратурата. Прокуратурата ти повдига обвинение. Това е хранителна верига. Ако доктор Воглър иска да прати послание, повярвай ми, ще го прати.

Хенсън кимна. Започваше да вижда светлината.

— Ще подам искане да ни бъде позволено да направим независим анализ и оценка на вещественото доказателство, с други думи, диамантената огърлица. Човек никога не знае, думата „оценка“ може да раздвижи нещата. Просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще се случи.

— В съда ли ще ходим, за да подадем искането?

— Не. Още сега ще го напиша и ще го пратя в съда по имейла.

— Супер!

— Красотата на интернет!

— Благодаря, господин Холър.

— Моля, Патрик. Би ли ми върнал снимката?

Той ми я подаде и аз я погледнах. Устната ми беше подута и носът ми не сочеше накъдето трябва. На челото ми имаше кърваво ожулване. Очите най-трудно се поддаваха на анализ. Замъглени и объркани, неуверено вторачени в обектива. В онзи момент бях стигнал дъното.

Прибрах снимката на сигурно място в джоба си.

Следващите петнайсет минути пътувахме в мълчание. През това време довърших искането, влязох в интернет и го пратих. Това определено беше предупреждение за прокуратурата и ми достави удоволствие. Адвокатът с линкълна се завръщаше. Самотния ездач отново беше яхнал коня си.

Стигнахме тунела, който бележи края на шосето и излиза на Тихоокеанската магистрала. Леко спуснах прозореца. Винаги съм обичал усещането на излизане от тунела, когато виждаш океана и усещаш мириса му.

Продължихме на север към Малибу. Беше ми трудно да се върна към компютъра, при положение че океанът се синееше зад прозореца. Накрая се предадох и спуснах стъклото докрай.

Щом подминахме входа на каньона Топанга, започнах да виждам групи сърфисти в морето. Патрик час по час хвърляше погледи към водата.

— В делото пише, че си се подложил на рехабилитация в „Кръстопът“, в Антигуа — казах аз.

— Да. В центъра, създаден от Ерик Клептън.

— Хубав ли е?

— Доколкото може да е хубаво такова място.

— Вярно е. Как бяха вълните?

— Слаба работа. Пък и нямах възможност да карам сърф. Ти ходил ли си в рехабилитационен център?

— Да, в каньона Лоръл.

— Където ходят всички звезди ли?

— Беше близо до вкъщи.

— Е, аз избрах другата възможност. Бях колкото може по-далеч от приятелите и дома си. Получи се.

— Мислиш ли да се върнеш към сърфа?

Той погледна през прозореца, преди да отговори. Десетина сърфисти по неопрени чакаха следващата вълна.

— Едва ли. Поне не професионално. Рамото ми пострада.

Канех се да попитам за какво му е рамото, когато той продължи:

— Гребането е едно, обаче най-важното е изправянето. Аз се лиших от шансовете си, когато си преебах рамото. Извинявайте за грубия език.