Сребърен куршум [bg]

— Гот — отбеляза Патрик. — И на мен не би ми се искало да кисна в офис.

— Абсолютно — съгласих се. — Прекалено е клаустрофобично.

Компютърът се зареди. Отидох в папката, в която държах формулярите, и започнах да попълвам предварително искане за оглед на веществено доказателство.

— В момента работя по твоето дело, Патрик.

Той ме погледна в огледалото.

— Какво искате да кажете?

— Ами, прегледах делото ти. Има нещо, което господин Винсънт не е свършил, а според мен може да е от полза.

— Какво?

— Да поискаме независима оценка на огърлицата, която си взел. Посочената от тях стойност е двайсет и пет хиляди и това те праща в категорията кражба в особено големи размери. Но като че ли досега никой не го е оспорил.

— Искате да кажете, че ако диамантите са фалшиви, няма да е кражба, така ли?

— Може и така да се получи. Но си мислех и за нещо друго.

— Какво?

Извадих делото му от чантата си, за да проверя едно име.

— Нека първо ти задам няколко въпроса, Патрик, Какво правеше в къщата, от която си взел огърлицата?

Той сви рамене.

— Ходех с най-малката дъщеря на старата госпожа. Запознахме се на плажа и почнах да я уча да сърфира. Излизахме няколко пъти. После у тях празнуваха рождения ден на майка й. Поканиха ме и тогава подариха на госпожата оная огърлица.

— И ти си научил цената й.

— Да, когато й я подаряваше, мъжът й каза, че била диамантена. Адски се гордееше с нея.

— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.

Хенсън не отговори.

— Това не беше въпрос, Патрик. Това е факт. Сега аз съм твой адвокат и трябва да обсъдим фактите по делото. Само никога не ме лъжи, иначе няма да те защитавам.

— Добре.

— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.

— Да.

— Разкажи ми за това.

— Бяхме сами, плувахме в басейна и аз казах, че трябва да отида до тоалетната, само че всъщност исках да потърся хапчета в шкафчето за лекарства. Болеше ме. В тоалетната на долния етаж нямаше, затова се качих горе и се огледах. Надникнах в кутията за бижута на старата госпожа и видях огърлицата. И просто я взех.

Поклати глава. Знаех защо. Ужасно се срамуваше и се отвращаваше от действията, които го беше принудила да извърши зависимостта му. Самият аз го бях преживявал и знаех, че поглеждането назад с ясни очи е почти толкова страшно, колкото и поглеждането напред.

— Всичко е наред, Патрик. Благодаря ти за честността. Какво каза човекът, при когото я заложи?

— Каза, че ми дава само четиристотин, защото верижката била златна, ама не смятал, че диамантите са истински. Отговорих му, че дрънка глупости, ама какво можех да направя? Взех парите и отидох в Тихуана. Имах нужда от хапчетата, затова взех колкото ми даваше. Толкова бях зависим от дрогата, че не ми пукаше.

— Как се казва момичето? Не го пише в делото.

— Мандолина, като музикалния инструмент. Родителите й я наричаха Манди.

— Разговарял ли си с нея, след като те арестуваха?

— Не бе, човек. С връзката ни е свършено.

Сега очите в огледалото изглеждаха тъжни и унизени.