Моето семейство и други животни

Под стрехите на вилата се бяха заселили лястовици. Бяха пристигнали малко преди нас и току-що бяха завършили къщичките си, все още тъмнокафяви и мокри, приличащи на сочен пудинг със стафиди. Докато те съхнеха и добиваха по-светлокафявия цвят на бисквити, бъдещите родители усилено ги тапицираха отвътре: ровеха се из градината за коренчета, овча вълна и пера. Две от лястовичите гнезда бяха по-ниско от останалите и точно върху тях съсредоточих вниманието си. Дни наред на стената между двете гнезда стоя опряна дълга стълба и всеки изминат ден аз бавно се катерех все по-високо, докато накрая седнах на най-горната пречка, откъдето можех да надничам в гнездата, вече на четири стъпки от мене. Птиците не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това и продължаваха сериозно да се подготвят за създаването на семейство, докато аз клечах на върха на стълбата, а Роджър лежеше под нея.

Опознах тези лястовици много добре и наблюдавах ежедневната им работа с голям интерес. Две от птиците, за които реших, че са женските, много си приличаха по държание: целенасочени, погълнати от труда, припрени и шумни. Затова пък мъжките птици показваха съвсем различни характери. По време на обзавеждането на гнездото единият носеше отличен материал, но отказваше да приема това за работа. Задаваше се в устремен полет, понесъл стиска овча вълна в човката си, но няколко минути се бавеше, спускаше се ниско над цветята в градината и изписваше осморки, или пък се стрелкаше край стълбовете, които крепяха асмата. Съпругата му се вкопчваше в гнездото и ядосано го хокаше, обаче той отказваше да се отнася сериозно към живота. И втората женска имаше затруднения с другаря си, но от друг вид. Неговото поведение може да се опише само като свръх ентусиазъм. В желанието си да снабди своите малки с най-мекото гнездо в птичата колония, той не оставяше необърнато камъче. За съжаление обаче птицата не притежаваше математически заложби и колкото и усилия да полагаше, не можеше да запомни размерите на гнездото. Долиташе обратно, цвърчеше възбудено, макар и леко приглушено, като носеше голямо колкото себе си перо от кокошка или пуйка, което е толкова здраво, че не може да се огъне. Обикновено няколко минути бяха необходими на жена му, за да го убеди, че колкото и да се мъчат и да се залъгват, перото няма да се хване в гнездото. Силно разочарован, мъжкият накрая пускаше перото и то плавно се понасяше надолу към непрестанно увеличаващия се куп на земята, а после отлиташе, за да потърси нещо по-подходящо. След малко се завръщаше, като едва летеше под товара на овча вълна, толкова сплъстена и втвърдена от кал и клечки, че с мъка успяваше да я вдигне на височината на стрехите, но не и да я постави в гнездото.