Моето семейство и други животни

— Струва ми се, че нещо се е случило — мъдро забеляза Марго. — Сигурно има празник или нещо интересно.

— Каквото ще да е, стига да си стигнем до колата — каза мама.

Но бяхме повлечени в обратна посока на колата и накрая ни притиснаха към огромната тълпа, насъбрала се на главния градски площад. Попитах една възрастна селянка наблизо какво се е случило и тя обърна към мене грейнало от гордост лице.

— Днес е свети Спиридон, кирие25 — обясни ми тя. — На този ден влизаме в църквата и целуваме краката на светията.

Свети Спиридон беше покровителят на острова. Мумифицираното му тяло стоеше положено в сребърен ковчег в църквата и веднъж в годината правеха шествие, което го разнасяше из града. Той притежаваше много сила: можеше да удовлетворява молби, да изцерява от болести и изобщо да изпълнява много прекрасни неща, ако се случеше човек да се обърне към него, когато светията е в подходящо настроение. Жителите на острова го боготворяха и в негова чест всяко второ новородено момче се кръщаваше Спиро. Този ден бе особен — явно щяха да отхлупят ковчега, да позволят на вярващите да целунат обутите в чехли крака на мумията и да отправят към светията каквито молби имат. Съставът на тълпата показваше колко много жителите на Корфу обичаха светията: виждаха се възрастни селянки, облекли най-хубавите си черни дрехи и съпрузите им, сгърбени като маслинови дръвчета, с буйни бели мустаци; имаше загорели и мускулести рибари с тъмни следи от октоподово „мастило“ по ризите; имаше и болни — малоумни, охтичави, сакати и старци, които едва пристъпваха, както и бебета, увити и стегнати като пашкули, със сбръчкани от непрестанна кашлица восъчнобледи личица. Имаше дори няколко албанци — високи, буйни по нрав овчари, мустакати, с бръснати глави и дълги ямурлуци от овча кожа. Многоцветната маса от мургави хора се движеше бавно към тъмния вход на храма и ни влечеше със себе си като камъчета, пометени от поток ларви. Аз бях по средата — Марго вече се носеше далеч пред мене, а мама бе останала назад. Вървях заклещен от пет дебели селянки, които ме притискаха отвсякъде като възглавници и от тях се носеше миризма на пот и чесън, а мама бе безнадеждно смачкана между двама огромни албански овчари. Бавно и неотклонно ни тласкаха към стъпалата на църквата.

Вътре беше тъмно като в рог. Само една от стените бе осветена от свещи, приличащи на леха разцъфнали минзухари. Брадат свещеник с висока шапка, облечен в черно расо, размахваше в тъмното ръце като крила на гарван и караше хората да застават в колона, която се виеше из църквата, минаваше край големия сребърен ковчег и излизаше навън през другата врата. Ковчегът стоеше изправен и наподобяваше сребърна какавида, а в долната му част капакът бе отхлупен и оттам се подаваха краката на светията, обути с богато избродирани чехли. Всеки, стигнал до ковчега, се навеждаше, целуваше краката и тихо казваше молитва, а в горната част на саркофага иззад стъклен похлупак надничаше черното съсухрено лице на светията с израз на силно неодобрение. Щем не щем, явно ни се налагаше да целунем краката на свети Спиридон. Озърнах се и видях, че мама прави неистови опити да се добере до мене, но албанските телохранители не се отместваха и тя напразно се съпротивляваше. След малко погледите ни се срещнаха и тя започна да прави гримаси, като сочеше ковчега и въртеше ожесточено глава. Това много ме озадачи, а двамата албанци я наблюдаваха с неприкрито подозрение. Мисля, че те стигнаха до заключението, че мама ще получи припадък и имаха донякъде право, защото лицето й беше почервеняло и гримасите й ставаха все по-безумни. Отчаяна, накрая тя пое дълбоко въздух и изсъска над главите на хората: „Кажи на Марго да не целува… да целува въздуха, въздуха…“