Моето семейство и други животни

Осма глава

Хълмовете на костенурките

Зад вилата имаше верига невисоки хълмове, които издигаха рошави чела над близките маслинови горички. Те бяха покрити с редици от зелени миртови храсти, избуял пирен и на места с клонести кипариси. Тази околност ме привличаше най-силно, защото в нея кипеше живот. По песъчливите пътечки ларвите на мравколъва дълбаеха малките си конусовидни дупки и се притаяваха в очакване да засипят всяка непредпазлива мравка, престъпила ръба, с пясъчни бомби, от които тя се прекатурваше на дъното на капана, където я захапваха ужасните, остри като ножове челюсти на ларвата. По червеникавите песъчливи сипеи осите помпила — ловци на паяци — копаеха тунели и се спотайваха на дъното, забиваха жилата си в жертвата, парализираха я и я отнасяха за храна на ларвите си. Между цветчетата на пирена бавно се хранеха големите дебели космати гъсеници на пеперудата нощно пауново око27 които приличаха на оживели кожени яки. Сред топлия дъхав сумрак на миртовите листа въртяха насам-натам глави богомолките28 и дебнеха за плячка. Високо в клоните на кипарисите бяха спретнатите гнезда на сипките, пълни с грозни опулени птичета. Под тях жълтоглавите кралчета виеха малките си крехки гнезда от мъх и влакънца, или увиснали надолу с главите, се ровеха в кората на стъблото за насекоми. Когато откриеха някое паяче или мушица, надаваха едва доловимо радостно цвърчене, а златните им качулки блясваха като малки войнишки кепета, докато подскачаха изящно в сянката на дървото.

Скоро след като пристигнахме във вилата, открих, че тези хълмове всъщност принадлежат на костенурките. Един горещ следобед Роджър и аз се бяхме скрили зад някакъв храст и търпеливо очаквахме една голяма лястовича опашка29 да се завърне на любимото си слънчево място, за да я уловим. Това бе всъщност първият горещ ден тази година и сякаш всичко бе потънало в сънлив унес, попило слънчевите лъчи. Пеперудата не бързаше — летеше край маслиновите горички в самостоятелно балетно изпълнение: въртеше се на слънцето, спускаше се и правеше пируети. Както я наблюдавах, забелязах с ъгълчето на очите си, че храстът, зад който се криехме, леко се раздвижи от едната страна. Бързо погледнах на какво може да се дължи това, но кафявата спечена от слънцето земя беше безжизнена. Тъкмо се канех отново да съсредоточа вниманието си върху пеперудата и видях нещо почти невероятно: късчето земя, което бях гледал, изведнъж се повдигна, сякаш нещо го побутваше нагоре, почвата изпука и един малък филиз силно се олюля, преди бледите му коренчета да се изскубнат и да падне настрани.