Моето семейство и други животни

Това трябва да беше първата костенурка тази пролет, защото появяването й от подземното леговище прозвуча като сигнал — внезапно целите хълмове се покриха с костенурки. Никога не бях виждал толкова много костенурки, събрани на толкова малко място: големи колкото чиния за супа и малки колкото чашка, шоколадово — кафяви прадядовци и бели като кост хлапета. Всички те тежко пристъпваха по песъчливите пътечки, влизаха и излизаха от пирена и миртовите храсти, а понякога се спускаха към маслиновите горички, където растителността бе по-сочна. Ако човек стоеше на едно място около час, можеше да види да минават не по-малко от десет костенурки, а един следобед си направих експеримент и за два часа намерих тридесет и пет — просто вървях по хълма и ги събирах както си скитаха с целенасочен вид и краката им като чуканчета потропваха по земята.

Едва черупчестите притежатели на хълмовете се бяха появили от зимните си квартири и се нахраниха за първи път, когато мъжките започнаха да показват романтични наклонности. Вървяха гордо на пръсти с невероятна бързина, протегнали вратове до крайност в търсене на другарка. Сегиз — тогиз спираха и издаваха странен писклив звук — страстната любовна песен на мъжката костенурка. Женските вървяха тромаво из пирена, като поспираха да си похапнат и високомерно откликваха. Две — три мъжки костенурки, понесли се в „галоп“, обикновено се срещаха при една и съща женска. Пристигаха задъхани, пламнали от страст и се гледаха с ненавист, като преглъщаха конвулсивно. После се приготвяха за бой.

Беше вълнуващо и интересно да се наблюдават тези боеве. Приличаха по-скоро на свободна борба, отколкото на бокс, защото бойците не притежаваха нито бързината, нито физическата грация, за да осъществят сложни движения с краката си. Общата насока беше да нападнат съперника колкото се може по-устремно и точно преди сблъскването да скрият глави в черупката. Най-добрият удар се смяташе страничният — тогава костенурката притискаше и силно блъскаше черупката на съперника си, а така можеше да го преобърне и да го остави безпомощно да размахва крака във въздуха. Ако не успяваха да ударят отстрани, удряха по коя да е част от тялото на противника. Мъжките водеха боя, като се спускаха един към друг, блъскаха се и се удряха, черупките им потракваха, а понякога с бавно движение захапваха вратовете си, или със съскане скриваха глави в черупките си. Междувременно женската — обект на тяхната полуда — тромаво продължаваше пътя си, като поспираше, за да си хапва, явно безразлична към стърженето и удрянето на черупките зад гърба й. Неведнъж тези боеве така се разгорещяваха, че обзетият от зле насочен ентусиазъм съперник нанасяше страничен удар на дамата на своето сърце. Тогава тя се прибираше в черупката си, сърдито изсумтяваше и изчакваше търпеливо, докато битката я отмине. Тези боеве ми изглеждаха твърде необмислени и ненужни, защото не винаги победител излизаше най-силната костенурка — когато повърхността позволяваше, някоя дребна костенурка лесно успяваше да преобърне два пъти по-едрия си съперник. Освен това не винаги воините спечелваха дамата — на няколко пъти видях как женската се отдалечава от двама сражаващи се мъжки и се спира с друга, новодошла костенурка (която дори не бе ожулила черупката си, за да я спечели), и двете щастливо потеглят заедно.