Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Бък. Болница. Трябва да отиде в болница. Вдигай котвата. Бързо.
— А баща ти?
— Той е добре. Побързай. Свържи се по радиото с острова.
Марла хукна към каютата, а Тейт се изправи с усилие и захвърли колана си, извръщайки очи от кръвта по ръцете си. Застана права, олюля се и прехапа жестоко устната си с надеждата да не припадне. Затича се към парапета, захвърляйки в движение кислородните си бутилки.
— Жив е. — Рей се улови за стълбата. Двамата с Матю крепяха помежду си тялото на Бък. — Помогни ни да го качим на борда. — Очите му, пълни с ужас и болка, срещнаха нейните. — Дръж се, дечко.
Докато прехвърляха безжизненото тяло на Бък на борда, Тейт разбра какво бе имал предвид баща й. Акулата бе отхапала крака му под коляното.
Жлъч опари гърлото й. Тя преглътна решително и стисна зъби, чакайки гаденето и замаяността да отминат. Чу как майка й ахна, но когато се обърна, някак бавно и мудно, Марла вече се бе втурнала към тях.
— Трябват ни одеяла, Тейт. И пешкири. Много пешкири. Побързай. И аптечката. Рей, вече се обадих по радиото. Ще ни чакат при Фригейт Бей. По-добре поеми щурвала. — Тя смъкна блузата си и остана по хубавия си бял дантелен сутиен. Без да мигне, тя използва тънкия лен да спре кръвта, изтичаща от онова, което бе останало от крака на Бък.
— Добро момиче — промърмори тя, когато Тейт се върна с куп пешкири в ръце. — Матю, омотай ги около раната. Натискай здраво. — Гласът й бе убийствено спокоен и достатъчно твърд, за да го накара да вдигне рязко глава. — Някой трябва силно да натиска крака му, разбери. Няма да го оставим да умре от кръвоизлива.
— Не е мъртъв — каза безизразно Матю, когато тя хвана ръцете му и ги притисна към пешкирите, които беше увила около раната.
На палубата вече се събираше смразяваща сърцето локва кръв.
— Не, не е мъртъв. И няма да умре. Ще ни трябва турникет. — Очите й се насълзиха, когато забеляза, че Бък все още е с левия си плавник, но ръцете й действаха бързо и ефикасно. Не трепнаха нито веднъж, докато тя пристягаше турникета на кървавия чукан, останал от десния му крак.
— Трябва да го затоплим — каза спокойно тя. — След няколко минути ще е в болницата. Още няколко минути само.
Тейт покри Бък с одеяло, коленичи на окървавената палуба и хвана ръката му. После посегна към ръката на Матю.
Продължи да държи ръцете им, докато яхтата летеше към сушата.
(обратно)Матю седеше пред спешното отделение и се опитваше да не мисли за момента на злополуката. Но отново и отново се озоваваше обратно в кървавата вихрушка, втренчен в безизразните очи на акулата, в зловещия наниз от зъби, врязващи се в плътта на Бък.
Знаеше, че ще вижда това стотици, хиляди пъти в съня си — заслепяващите го потоци мехурчета, изригнали с писъците им; човекът и рибата, които се мятат в странен синхрон; острието на собствения си нож, което се забива и сече отчаяно.
Всеки път, когато сцената се завърташе в съзнанието му, онова, което бе продължило секунди, се проточваше грозно, всяко едно движение траеше часове, забавено до степен да изпъкнат и най-дребните детайли. Всичко бе пред очите му — от първия удар, когато Бък го бе изблъскал от пътя на акулата, чак до трескавото суетене и глъчката в спешното отделение.
Той бавно вдигна ръката си и я сви в юмрук. Спомни си как пръстите на Бък се бяха сключили около нея, как я бяха стиснали здраво, докато се бяха надбягвали с времето на път за острова. В онзи момент бе разбрал, че Бък е жив. И от това му стана някак още по-зле, защото не бе в състояние да убеди сам себе си, че чичо му ще остане жив достатъчно дълго.
Изглежда, морето изпитваше удоволствие да му отнема хората, които обича.
„Проклятието на Анжелик“ — помисли си той и го заля вълна от скръб и вина. Може би Бък беше прав. Проклетото колие си лежеше на дъното и чакаше поредната жертва. Търсенето му вече го бе лишило от двама от хората, които бе обичал.
Нямаше да го лиши от още един.
Той разтвори юмрука си и силно разтърка лицето си — като човек, който се събужда от дълъг сън. Хрумна му, че сигурно полудява, щом му минават подобни мисли. Баща му бе убит от човек, а Бък от акула. Да обвинява за смъртта им някакъв амулет, който дори не е виждал, не бе нищо друго освен жалък опит да оправдае собствената си неспособност да ги спаси.
Колкото и кървави да бяха старинното колие и легендите, свързани с него, той не можеше да припише вината на никого и на нищо, освен на самия себе си. Ако беше по-бърз, Бък нямаше да загуби крака си. Ако беше по-прозорлив, баща му нямаше да загине.
Щяха да бъдат живи и здрави като него. Щеше да носи този товар до края на живота си.