Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Какво означава това? — настоя Тейт. — Бък говореше за него.
— Колие. — Матю се изправи, отиде до хладилната кутия и извади две кутийки пепси. — Предполага се, че е принадлежало на вещица, която е била екзекутирана през шестнайсети век някъде във Франция. Злато, рубини, диаманти. Безценно е. Но онова, което привлече интереса на Вандайк, бе силата, която колието уж притежавало. Той дори твърдеше, че семейството му имало някакви роднински връзки с вещицата. — Той седна на мястото си и й подаде студената кутийка. — Всичко това са глупости, разбира се, но хората са убивали и за по-малко.
— За каква сила става дума?
— Магия — каза той и се подсмихна презрително. — Амулетът е омагьосан. Който го притежава и може да го контролира, ще се сдобие с нечувани богатства и власт — каквото му пожелае сърцето. Ако обаче амулетът го контролира, ще загуби най-ценното си нещо. Както вече казах — добави той и надигна кутийката, — пълни глупости. Но Вандайк е луд на тема контрол.
— Невероятно — каза тя и реши при първа възможност да научи нещо повече за легендата. — Не бях чувала тази история.
— Има много писмени документи. По нещо оттук-оттам. Колието се появявало от време на време, причинявало куп поразии, според някои, и си градяло репутация.
— Като диаманта „Надежда“?
— Да, ако си падаш по такива неща. — Той я изгледа. — Като теб, ако не се лъжа.
— Интересно е — каза тя с известно възмущение. — Вандайк намери ли го?
— Не. Той мислеше, че баща ми го е намерил. Внуши си, че баща ми крие нещо от него. Беше прав. — Матю отпи от студената напитка. — Бък ми каза, че баща ми намерил някакви документи, които го карали да смята, че колието било продадено на някакъв богат испански търговец ли, аристократ ли, нещо такова. Той прекарваше много време в проучвания, амулетът направо му беше влязъл под кожата. Решил, че колието е на „Изабела“, но не казал на никого освен на Бък.
— Защото не е имал доверие на Вандайк.
— Беше му много и малкото доверие, което му имаше. — Споменът проблесна като меч в очите на Матю. — Чух ги да се карат за колието вечерта преди последното гмуркане. Вандайк обвини баща ми, че го крие. Той все още вярваше, че амулетът е на кораба, който разкопаваха. Баща ми направо му се изсмя. Каза му, че е луд за връзване. На следващия ден беше мъртъв.
— Никога не си ми казвал как е умрял.
— Удави се. Казаха, че било заради кислородните бутилки, че екипировката му не била правилно свързана. Това беше мръсна лъжа. Аз отговарях за екипировката. Нямаше й нищо, когато я проверих същата сутрин. Вандайк я е повредил. И докато е бил на двайсет и пет метра под водата, баща ми е поемал твърде много азот.
— Азотна наркоза. Екстазът на дълбините — промърмори Тейт.
— Да. Вандайк твърдеше, че се опитал да го върне на повърхността, когато разбрал, че нещо не е наред, но баща ми се съпротивлявал. Каза, че имало борба. Според версията на Вандайк, той тръгнал нагоре да доведе помощ, но баща ми продължил да го дърпа към дъното. Аз се гмурнах веднага щом копелето се появи със скалъпената си история, но баща ми вече беше мъртъв.
— Може да е било злополука, Матю. Просто ужасна злополука.
— Не беше злополука. Не беше и „Проклятието на Анжелик“, както предпочита да мисли Бък. Беше убийство. Видях лицето на онова копеле, когато изплувах с баща ми на ръце… — Напрегнатите му пръсти смачкаха кутийката. — Усмихваше се.
— О, Матю! — В желанието си да го успокои, тя се гушна в него. — Колко ужасно трябва да е било за теб.
— Някой ден ще намеря „Изабела“, ще намеря и колието. Вандайк ще дойде да ме търси. Аз ще го чакам.
Тя потрепери.
— Недей. Недей да мислиш за това.
— Не го правя много често. — Той обгърна с ръка раменете й. — Както казах, миналото си е минало. И денят е прекалено хубав, за да мисля за него. Може би няма да е зле да си дадем малко почивка към края на седмицата. Да вземем под наем водни ски или да се пробваме с парапланер.
— Парапланер. — Тя вдигна очи към небето, успокоена от нормалния тон на гласа му. — Летял ли си някога с парапланер?
— Естествено. След гмуркането под вода най-страхотното нещо е летенето над нея.
— Навита съм, ако и ти си навит. Но ако ще уговаряме останалата част от екипажа за почивен ден, по-добре да се хващаме на работа. Взимай си чука, Ласитър. Обратно в редовете на окованите каторжници.
Току-що бяха започнали да се трудят над поредния конгломерат, когато вляво от яхтата се чу вик. Тейт избърса ръце и отиде до парапета.
— Матю! — извика тя с изтънял глас. — Ела. Мамо! Донеси камерата. Леле боже! Побързай.