Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Той стисна по-силно ръката му.
— Чуваш ли ме, Бък? Трябва да живееш, за да си прибереш дълга. Ритнеш ли топа, ти губиш, а на всичкото отгоре с Бомонови ще си поделим твоя дял от „Маргерит“. Първият ти голям удар, Бък, и ако не се измъкнеш от тая каша, няма да похарчиш и стотинка от него.
Една сестра дръпна завесата, подсказвайки му любезно, че времето му изтича.
— Голям срам ще е, ако не успееш да се порадваш на славата и богатството, които винаги си искал, Бък. Помисли си добре. Сега ме изхвърлят оттук, но пак ще дойда.
Тейт крачеше по коридора, отчасти да успокои нервите си, отчасти за да не заспи права. Щом видя Матю да излиза, забърза към него.
— Събуди ли се поне за малко?
— Не.
Тя взе ръката му, борейки се със собствените си сълзи.
— Докторът ни предупреди, че ще бъде така. Предполагам, че всички сме се надявали да греши. Мама и татко са тук да поемат смяната. — Когато той понечи да поклати глава, Тейт нетърпеливо стисна пръстите му. — Матю, чуй ме. Това засяга всички ни. Освен това мисля, че Бък тепърва ще има нужда от всички ни, тогава защо да не започнем отсега? Двамата с теб отиваме в хотела. Ще хапнем и ще поспим няколко часа.
Докато говореше, Тейт го водеше по коридора и след като отправи окуражителна усмивка на родителите си, го побутна към асансьора.
— Просто ще си помагаме, Матю. Така се прави в подобни случаи.
— Все трябва да има нещо, с което да помогна и аз.
— Ти и сега помагаш — нежно каза тя. — Скоро ще се върнем. Просто ти е нужна малко почивка. Както и на мене.
Той я погледна. Кожата й беше толкова бледа, та му се стори, че протегне ли ръка, пръстите му ще минат право през нея. Тъмни сенки от изтощение обграждаха очите й. Не беше помислил за нея, осъзна той. Нито му беше хрумнало, че тя може да се нуждае от подкрепата му.
— Трябва да поспиш.
— Не бих се отказала от няколко часа сън. — Хванала го за ръката, тя влезе в асансьора и натисна бутона за фоайето. — После ще се върнем. Тогава ще можеш да постоиш при Бък, докато се събуди.
— Даа. — Матю се взираше отнесено в отброяващите етажите цифри. — Докато се събуди.
Отвън вятърът се надпреварваше с дъжда и свистеше между листата на палмите. Таксито подскачаше по тесните пусти улици, гумите му пръскаха вода от локвите. Сякаш караха през нечий чужд сън — тъмнината, сгушилите се непознати сгради, препускащи в ярката светлина на фаровете, монотонното скърцане на чистачките по предното стъкло.
Докато Тейт слизаше от таксито, Матю измъкна няколко местни банкноти от портфейла си. Само за няколко секунди дъждът намокри косата й и тя залепна за главата й.
— Татко ми даде ключовете от стаите — започна тя. — Не е „Риц“ — тя се опита да се усмихне, докато прекосяваха миниатюрното фоайе, претъпкано с плетени столове и пищни саксийни растения, — но е близо до болницата. На втория етаж сме.
Тръгнаха по стълбите. Тейт нервно подрънкваше с ключовете.
— Това е твоята стая. Татко каза, че ние сме в съседната стая. — Тя сведе очи към ключовете, сравнявайки номерата им. — Матю, може ли да вляза при теб? Не искам да оставам сама. — Тя срещна погледа му. — Знам, че е глупаво, но…
— Няма нищо. Хайде. — Той взе ключа от нея и отключи вратата.
В стаята имаше легло с ярка покривка на оранжеви и червени цветя и малък гардероб. Абажурът на лампата беше изкривен. Марла му бе донесла несесер с принадлежности от корабчето и го бе оставила в долния край на леглото. Матю запали лампата. Светлината й бе жълта. Дъждът тропаше яростно по прозореца.
— Не е кой знае какво — промърмори Тейт. Не можа да устои и се протегна да оправи абажура, сякаш този малък жест можеше да направи стаята по-весела.
— Не е на каквото си свикнала, предполагам. — Матю влезе в банята и й донесе един тънък пешкир с размерите на голяма носна кърпа. — Изсуши си косата.
— Благодаря. Знам, че трябва да поспиш. Май е по-добре да си тръгвам.
Той приседна на ръба на леглото и почна да събува обувките си.
— Можеш да спиш тук, ако искаш. Няма за какво да се притесняваш.
— Не бих се притеснявала.
— А би трябвало. — Той се изправи с въздишка, взе пешкира и започна да търка косата си. — Но няма да ти се наложи. Събуй си обувките и лягай.
— Ти ще легнеш при мен?
Той й хвърли един поглед, когато тя седна и се зае уморено с връзките на маратонките си. Знаеше, че може да я има — едно докосване, една дума щяха да са достатъчни. Можеше да се потопи в нея, да избяга от целия този ужас. Тя щеше да е мека, нетърпелива и сладка.