Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
За пръв път изпитах усещането на абсолютно, пълно и единствено мое щастие в Алпите, когато бях на четиринайсет години. По-големият ми брат имаше високоплатена работа и сума ти също толкова богати приятели, с които си бяха организирали тази почивка — да се повеселят и да покарат ски. Нашите родители възприеха пътуването на Костя с радост, но настояха той да ме вземе със себе си.
— Не бива да изпуснеш възможността да покажеш на момчето Алпите — каза мама. — Кой знае, може на него да не му се удаде да отиде там, когато порасне.
Костя никак не харесваше идеята да ме мъкне с мъжката си компания — виждах го в очите му.
— Защо унижаваш детето — вяло възразяваше той, — ще порасне, ще получи хубава професия, ще спечели пари и сам ще отиде, където поиска.
Но родителите ни бяха непреклонни, защото не вярваха в устойчивостта на новия курс, по който се движеше нашата страна — това движение твърде много приличаше на олюляващата се походка на болно от чума кученце, което все още не пълзи, но всеки момент може да падне и повече да не стане. Тогава, през деветдесет и четвърта година, човек можеше да пътува, колкото си ще и където си ще, но нямаше никаква сигурност, че това ще остане и занапред. Прекалено дълго мама и татко бяха живели при режим, при който просто беше невъзможно да се пътува в чужбина, така че се опасяваха да не би всичко да се повтори.
— Не бъди егоист — твърдо каза татко. — Не лишавай брат си от такава радост.
Инак Костя беше добър, а към родителите ни се отнасяше особено нежно, затова не упорства дълго. Така аз се озовах в австрийските Алпи, чувствайки се излишен и ненужен сред енергичните двайсет и пет годишни бизнесмени, които още първия ден се пръснаха по местните спортни магазини да си купуват ски, обуща и екипи. Мен не ме вземаха, като още от самото начало заявиха, че аз няма да карам ски — малък съм бил още, щял съм да си счупя крак или ръка, а на тях не им трябвали излишни грижи. Не мога да кажа, че бях разстроен от факта, че ме отлъчиха. Ските не ме привличаха, компанията на постоянно смучещите бира мъжаги, които с умен фасон ръсеха неразбираемите за мен думи „Росиньол“, „Саломон“ и „Кил“, ме отвращаваше и аз искрено недоумявах какво привлекателно намират те в това: ежедневно да напъхват краката си в ужасно тежките обуща, да мятат на рамо ските и да се тътрят през девет земи в десета към лифтовете заради съмнителното удоволствие после да се спуснат надолу по пистата.
Те отиваха да се пързалят, а мен ме оставяха да правя каквото си искам. От нашия хотел започваше и се виеше нагоре пътека, която според дървената табелка се наричаше „Променад на доктор Мюлер“. Никой не се качваше по тоя променад. Никой, освен мен. И именно там, на пътеката, аз изживявах минутите на такова истинско щастие, каквото дотогава не бях познавал. В пълна самота, заобиколен от тишина, огромни дървета, синьо небе и ослепителен сняг, аз сядах на някоя пейка и потъвах в щастието си. То ме обгръщаше, вливаше се в тялото ми през всички пори, плъзваше по жилите ми заедно с кръвта, а понякога ми се струваше — вместо кръвта, и опияняваше главата ми, в която се раждаха причудливи картини, ярки като широкоформатния американски филм за звездните войни и загадъчно изискани като стиховете на Аполинер. Там, в Алпите, съществуваше един мой свят, който нямаше нищо общо с компанията на брат ми Костя, беше далеч от ежедневната суетня на туристите скиори — свят, скрит за всички и достъпен само за мен. Тук беше моето кралство, тук царувах аз, създавах собствени закони, наказвах и помилвах според измислен и утвърден пак от мен кодекс, тук, сред вековните дървета и вечната тишина, ми служеха моите васали и най-прекрасните жени на света с опиянение хвърляха сърцата си в краката ми. Тук извиваха трели изумително красиви птици, тук горди диви зверове покорно свеждаха гривести глави и ближеха ръцете ми. Тук, сред цялото това великолепие, се засели душата ми и навеки намери място в него.
После се връщах в хотела, за да обядвам заедно с всички. Разбира се, с много по-голямо удоволствие бих обядвал сам, но Костя не ми даваше пари, понеже ме смяташе за дете, неспособно да се оправи със стотина шилинга. Ах, ако знаеше само с какви суми боравех аз в своето планинско царство! Но той за нищо не се досещаше и това беше правилно. Веднъж разгласена, тайната на моя свят щеше да бъде разрушена из основи. Инак Костя не беше свидлив и никак не би се огорчил, ако научеше, че съм загубил парите или съм ги проиграл на игралните автомати, но мама и татко го бяха инструктирали строго и той не забравяше древната плесенясала истина, че изпитата преждевременно халба бира непременно води до неудържимо пиянство и ранна смърт от алкохолизъм. Поради липсата на пари аз бях принуден да търпя тяхната компания и на обяд, и на вечеря, когато се мръкваше, защото втората родителска заръка беше да не ме пускат сам по тъмно. Брат ми и неговите приятели до среднощ се шляеха с някакви млади немкини из баровете, а аз се тътрех подире им, като гледах при всяка възможност да си намеря местенце в някой ъгъл и кротко да си пия кока-колата по-далече от тяхното гръмко кикотене и мръсни шегички. Тъжно поглеждах часовника си и чаках кога най-сетне ще се приберем в хотела. Защото тогава можех да си легна и заспя със сладостното предвкусване на утрото. Скачах преди Костя, с когото живеехме в една стая, и тичах на закуска, за която не ми трябваха пари — тя влизаше в цената на хотела. На бърза ръка гаврътвах три чаши сок, излапвах няколко хрупкави топли хлебчета с масло и конфитюр и хуквах навън. Хуквах към себе си, към моя свят, към моето царство.