Когато боговете се смеят

Те отиваха да се пързалят, а мен ме оставяха да правя каквото си искам. От нашия хотел започваше и се виеше нагоре пътека, която според дървената табелка се наричаше „Променад на доктор Мюлер“. Никой не се качваше по тоя променад. Никой, освен мен. И именно там, на пътеката, аз изживявах минутите на такова истинско щастие, каквото дотогава не бях познавал. В пълна самота, заобиколен от тишина, огромни дървета, синьо небе и ослепителен сняг, аз сядах на някоя пейка и потъвах в щастието си. То ме обгръщаше, вливаше се в тялото ми през всички пори, плъзваше по жилите ми заедно с кръвта, а понякога ми се струваше — вместо кръвта, и опияняваше главата ми, в която се раждаха причудливи картини, ярки като широкоформатния американски филм за звездните войни и загадъчно изискани като стиховете на Аполинер. Там, в Алпите, съществуваше един мой свят, който нямаше нищо общо с компанията на брат ми Костя, беше далеч от ежедневната суетня на туристите скиори — свят, скрит за всички и достъпен само за мен. Тук беше моето кралство, тук царувах аз, създавах собствени закони, наказвах и помилвах според измислен и утвърден пак от мен кодекс, тук, сред вековните дървета и вечната тишина, ми служеха моите васали и най-прекрасните жени на света с опиянение хвърляха сърцата си в краката ми. Тук извиваха трели изумително красиви птици, тук горди диви зверове покорно свеждаха гривести глави и ближеха ръцете ми. Тук, сред цялото това великолепие, се засели душата ми и навеки намери място в него.

После се връщах в хотела, за да обядвам заедно с всички. Разбира се, с много по-голямо удоволствие бих обядвал сам, но Костя не ми даваше пари, понеже ме смяташе за дете, неспособно да се оправи със стотина шилинга. Ах, ако знаеше само с какви суми боравех аз в своето планинско царство! Но той за нищо не се досещаше и това беше правилно. Веднъж разгласена, тайната на моя свят щеше да бъде разрушена из основи. Инак Костя не беше свидлив и никак не би се огорчил, ако научеше, че съм загубил парите или съм ги проиграл на игралните автомати, но мама и татко го бяха инструктирали строго и той не забравяше древната плесенясала истина, че изпитата преждевременно халба бира непременно води до неудържимо пиянство и ранна смърт от алкохолизъм. Поради липсата на пари аз бях принуден да търпя тяхната компания и на обяд, и на вечеря, когато се мръкваше, защото втората родителска заръка беше да не ме пускат сам по тъмно. Брат ми и неговите приятели до среднощ се шляеха с някакви млади немкини из баровете, а аз се тътрех подире им, като гледах при всяка възможност да си намеря местенце в някой ъгъл и кротко да си пия кока-колата по-далече от тяхното гръмко кикотене и мръсни шегички. Тъжно поглеждах часовника си и чаках кога най-сетне ще се приберем в хотела. Защото тогава можех да си легна и заспя със сладостното предвкусване на утрото. Скачах преди Костя, с когото живеехме в една стая, и тичах на закуска, за която не ми трябваха пари — тя влизаше в цената на хотела. На бърза ръка гаврътвах три чаши сок, излапвах няколко хрупкави топли хлебчета с масло и конфитюр и хуквах навън. Хуквах към себе си, към моя свят, към моето царство.