Целуната от сянката

Изгледахме го как се отдалечава през покритата със сняг трева в посока на гимнастическия салон, където дампирите тренираха. Устата ми остана отворена и отначало дори не можех да намеря подходящите за случая думи. Кога ли щеше да свърши всичко това? Отново ме смъмриха заради някакви тъпи технически подробности, които нямаха нищо общо с това, което трябваше да върша в реални условия.

— Това изобщо не е честно. Как може той да ме оценява според това, което си мисли, че аз съм си мислила?

Еди сви рамене, докато продължавахме да вървим към общежитието.

— Той може да си мисли, каквото си иска. Нали е наш инструктор.

— Да, но ми записа още една слаба оценка! Какъв ще е смисълът от практиката, ако не мога да докажа как бих се справила в битка със стригоите. Просто не мога да повярвам. Аз съм добра… наистина съм добра. Как така все се провалям?

Никой май нямаше отговор на този въпрос, само Лиса отбеляза смутено:

— Ами… независимо дали Стан постъпи справедливо, или не, поне за едно беше прав: ти се справи страхотно, Еди.

Погледнах към Еди и се почувствах неудобно, задето бях позволила личната ми драма да вземе превес над успеха му. Бях вбесена — наистина вбесена, — но несправедливостта на Стан беше мой проблем, с който трябваше да се справя. Еди се представи блестящо и всички го хвалеха по пътя на връщане, при това дотолкова, че забелязах как лицето му се изчерви. Или може би се дължеше на студа. Независимо от всичко бях щастлива, че се беше представил достойно.

Настанихме се в салона, доволни, че сме сами и никой няма да ни притеснява, а освен това тук беше топло и сухо. Към всяко общежитие имаше по няколко подобни салона, до един заредени с филми и електронни игри, както и натъпкани с удобни фотьойли и дивани. Но на учениците невинаги се позволяваше да остават тук. През уикендите бяха отворени през цялото време, но в делниците достъпът се разрешаваше само в определени часове — вероятно за да не се отдаваме на безделие, а да се посветим на домашните.

Двамата с Еди огледахме помещението и съставихме план за отбраната му, след което заехме позициите си. Застанала до стената, наблюдавах с голяма доза завист дивана, на който Лиса и Кристиан се бяха излегнали.

Опасявах се, че филмът ще отвлича вниманието ми и ще ми пречи да си изпълнявам задълженията, но всъщност много по-разсейващи бяха собствените ми чувства, заради които не можех да подредя мислите си. Не можех да повярвам на това, което Стан изрече по мой адрес. Той дори призна, че в разгара на битката всеки пазител трябва да е готов да се намеси. Единственият абсурд бе аргументът му, че търся слава и някаква бляскава изява. Питах се дали вече не бях сериозно застрашена от изключване от практиката. Ако я взема успешно, нямаше как да не ме определят за личен пазител на Лиса, след като се дипломирам, нали? Албърта и Дмитрий ме бяха успокоили с думите, че сегашното положение е само експеримент, за да можем двете с Лиса да добием по-голям опит. Но сега параноичната част от мен бе обзета от неудържим страх. Еди беше свършил много добра работа, като я защитаваше умело. Може би те искат да проверят как тя ще се сработи с някой друг пазител. Може би са разтревожени, че ще бъда добра само когато защитавам Лиса, а не някой друг морой — нали все пак оставих Мейсън да умре? Може пък истинският тест да се свеждаше именно до това да се провери дали мога да бъда сменена. В края на краищата, коя бях аз всъщност? Само една от многото новаци, които лесно можеха да се подменят. Докато тя беше принцеса от рода Драгомир. Винаги щеше да е добре охранявана — и не беше задължително това да съм аз. Нашата връзка ставаше безсмислена, ако в крайна сметка се окажех некадърна.