Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Докторът единствен не присъствува на погребението. И той единствен дължеше живота си тъкмо на това безпрекословно и противоречиво подчинение на градчето пред свещеника. Защото вечерта, когато сложиха на площада четирите дамаджани ракия и Макондо се превърна в потъпкано от сган варвари градче, едно обезумяло от ужас градче, което заравяше мъртъвците си в общата яма, някой трябва да си е спомнил, че в къщата на ъгъла живее лекар. Тогава именно сложиха носилките до вратата и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, а той отговори: „Карайте ги на друго място, аз не разбирам нищо от тия работи.“ — „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие“ — му рекоха, а той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред стаята, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато мъже и жени от Макондо агонизираха пред нея. Тази нощ тълпата би била способна на всичко. Готвеха се да подпалят къщата и да превърнат в пепел единствения й обитател. Но тогава се появи Палето. Казват, че сякаш бил там, невидим, бдейки, за да предотврати унищожаването на къщата и човека. „Никой да не е посмял да докосне тази врата“ — изрече Палето. И нищо повече не каза, с разперени като на разпятие ръце и озарено от пламтящата ярост на тълпата студено и безстрастно лице като череп на крава. Тогава бурята затихна, отмина нанякъде, но тълпата все още имаше достатъчно сили, за да изкрещи оная присъда, която неизбежно щеше да доведе до настъпването на тази сряда.
Отивам до леглото, за да кажа на моите хора да отворят вратата, като си мисля: Всеки момент трябва да дойде. И си казвам, че ако до пет минути не дойде, ще изнесем ковчега без разрешение и ще сложим мъртвеца насред улицата, дори и да трябва да го погребем пред самата къща. „Катауре“ — повиквам най-стария от моите хора и той едва успява да вдигне глава, когато чувам стъпките на кмета откъм другата стая.
Знам, че идва право към мене и се опитвам бързо да се завъртя на токовете си, подпрян на бастуна, но болният крак ми изневерява и политам напред. Сигурен съм, че ще падна и ще си разбия главата в ръба на ковчега, но се натъквам на неговата ръка, здраво се вкопчвам в нея и чувам гласа му, изпълнен с глупава кротост: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ Аз мисля, че не е така, но знам, че той го казва, за да си вдъхне кураж. „И аз мисля, че нищо няма да се случи“ — му казвам, като си мисля обратното, а той споменава нещо за сейбите7 на гробищата и ми връчва разрешението. Без да го прочета, го сгъвам, пъхам го в джоба на жилетката си и казвам: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“
Кметът се обръща към индианците. Заповядва им да заковат ковчега и да отворят вратата. Виждам как се раздвижват, търсят чука и пироните, които ще заличат завинаги образа на този човек, на този бездомник отникъде, когото видях за последен път преди три години до леглото ми на оздравяващ, с глава и лице, поразени от преждевременна старост. Тогава току-що ме бе спасил от смърт. Сякаш същата сила, която го беше довела тук, която му бе донесла вестта за моята болест, го крепеше сега до леглото ми на оздравяващ. Каза ми:
— Трябва само да раздвижвате по малко крака. Може би занапред ще се наложи да ходите с бастун.
След два дни щях да го попитам какво му дължа, а той щеше да ми отговори:
— Нищо не ми дължите, полковник. Но ако искате да ми направите една услуга, когато умра, хвърлете върху мене малко пръст. Това е единственото, от което се нуждая, за да не ме изкълват лешоядите.
В самото задължение, което ме караше да поема, по начина, по който го изрече, и в ритъма на стъпките му върху плочите на стаята се забелязваше, че този човек отдавна беше почнал да умира, макар че щяха да минат още три години, докато тази отсрочена и непълна смърт настъпи завинаги. Този ден беше днешният. И дори мисля, че не е имало нужда от въже. Един лек полъх би бил достатъчен, за да угасне и последната искра живот в жестоките му жълти очи. Аз предчувствувах това още от онази вечер, когато разговаряхме в стаичката, преди да отиде да живее с Меме. Така че не се изненадах, когато ме накара да поема задължението, което ще изпълня днес. Просто казах:
7
Сейба — тропическо дърво от семейство баобабови. — Б.пр.