Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
След това страшно бълнуване лекарите наредиха да го изкъпем. Така и сторихме. Но на другия ден едва ли можеше да се долови някаква промяна в състоянието му. Тогава лекарите си отидоха, като казаха, че най-добре ще е да го приготвим да умре по християнски.
Спалнята потъна в безмълвие, сред което се чуваше само бавното и спокойно дихание на смъртта, онова стаено дихание, което край леглото на умиращите има човешка миризма. След като отец Анхел му даде последното причастие, дълго стояхме неподвижни, съзерцавайки острия профил на обречения. После удари камбанката на часовника и мащехата ми се приготви да му даде лекарството. Повдигнахме главата му, мъчейки се да му отворим устата, та мащехата ми да пъхне лъжицата. Точно тогава в коридора се чуха бавни, уверени стъпки. Мащехата ми замря с лъжицата във въздуха, престана да чете молитвата си и се обърна към вратата, застинала, мъртвешки бледа. „Дори и в чистилището бих познала стъпките му“, успя да промълви тя, точно когато погледнахме към вратата и видяхме доктора. Стоеше на прага и ни гледаше.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Казвам на дъщеря си: „Палето щеше да ги докара тук с камшици“ и се упътвам към ковчега, като си мисля: Откакто докторът напусна къщата ни, бях сигурен, че нашите деяния се подчиняват на някаква висша воля, срещу която не бихме могли да се опълчим, дори и да се стремим с всичките си сили, дори да последваме безсмислената постъпка на Аделаида, която се затвори да се моли.
Докато изминавам разстоянието, което ме дели от ковчега, и виждам моите хора, безучастни, седнали на кревата, струва ми се, че с първата глътка от въздуха, който трепти над мъртвеца, съм вдъхнал цялата онази горчива и гибелна атмосфера, която разруши Макондо. Мисля, че кметът скоро ще дойде с разрешение за погребението. Знам, че навън, по изгарящите от горещината улици, хората стоят в очакване. Знам, че на прозорците са се надвесили жадни за зрелище жени и че стоят там, надвесени, забравили, че млякото кипи на огъня, а оризът е останал без вода. Но мисля, че и тази сетна проява на непокорство е свръх силите на тези изстискани и съсипани хора. Способността им да се борят рухна още преди неделята на изборите, когато се оживиха и започнаха да кроят планове и бяха сразени, но останаха с убеждението, че сами ръководят собствените си постъпки. Ала всичко това изглеждаше подготвено, нагласено, за да насочва събитията, които полека-лека неизбежно щяха да ни доведат до тази сряда.
Преди десет години, когато настъпи разрухата, дружните усилия на онези, които желаеха да се съвземат, биха били достатъчни, за да се изгради всичко наново. Достатъчно би било всички да излезем на опустошените от банановата компания полета; да ги почистим от бурени и да започнем пак всичко отначало. Но окапалата шума беше научена да бъде нетърпелива; да не вярва нито в миналото, нито в бъдещето. Беше научена да вярва само в настоящия миг и в него да задоволява ненаситния си апетит. Не беше нужно много време, за да си дадем сметка, че шумата си бе отишла и че без нея не беше възможно да се започне отначало. Шумата бе донесла всичко и всичко бе отнесла със себе си. След нея оставаше само един неделен ден сред развалините на едно градче и вечният интригант пред избори, който в последната нощ на Макондо бе сложил на площада четири дамаджани ракия за полицията и охраната.
Ако онази нощ Палето успя да ги усмири, въпреки че все още бяха способни на бунт, днес би могъл да тръгне от къща на къща с камшик в ръка и да ги застави да погребат този човек. Палето им бе наложил желязна дисциплина. Дори когато той умря преди четири години — една година преди болестта ми, — тази дисциплина пролича в страстния порив, с който всички изскубнаха цветята и храстите в градините си и ги занесоха на гроба, за да отдадат на Палето последна почит.