Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
— Няма нужда да ме молите, докторе. Вие ме познавате и трябваше да се досетите, че дори да не ви дължах живота си, бих ви погребал напук на всички.
А той ми отвърна усмихнат и жестоките му жълти очи за пръв път бяха спокойни:
— Вярно е, полковник. Но недейте забравя, че един мъртвец не би могъл да ме погребе.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Сега вече никой не ще може да предотврати този позор. Кметът връчи на баща ми заповедта за погребението, а баща ми каза: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“ И го каза със същото безразличие, с което се обрече на съдбата на Макондо, верен на сандъците с дрехите на всички роднини, умрели, преди аз да се родя. Оттогава всичко тръгна към разруха. Дори енергията на мащехата ми с нейния твърд и властен характер бе удавена в горчива скръб. Тя изглежда все по-далечна и мълчалива и е толкова разочарована, че днес след обяд седна до парапета и каза: „Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд.“
Баща ми вече за нищо не налага волята си. Само днес се надигна, за да изпълни този позорен дълг. Ето го, уверен, че всичко ще мине без сериозни последствия, гледа индианците, които се раздвижиха, за да отворят вратата и заковат ковчега. Виждам ги как се приближават, изправям се, хващам детето за ръка и премествам стола до прозореца, за да не ме видят хората, когато вратата се отвори.
Детето е объркано. Когато станах, то ме погледна в лицето някак слисано. Но сега седи до мен объркано и гледа индианците, които се потят, докато се мъчат да дръпнат халките. И вратата се отваря широко с провлечен, пронизителен стон на ръждясал метал. Тогава отново виждам улицата, блестящия парещ бял прах, който покрива къщите и придава на градчето жалкия вид на разнебитена мебел. Сякаш господ е обявил Макондо за ненужен и го е захвърлил в ъгъла, където са градчетата, престанали да служат на света.
Детето, което в първия миг сигурно е било заслепено от рязката светлина (ръката му трепна в моята, когато вратата се отвори), внезапно вдига глава, съсредоточено, напрегнато, и ме пита: „Чуваш ли?“ Едва тогава си давам сметка, че в някой от съседните дворове се обажда алкараван. „Да — отвръщам, — трябва да е вече три часът“ — и почти в същия миг отеква първият удар на чука върху пирона.
Мъча се да не чувам този пронизващ звук, от който настръхвам; старая се детето да не забележи моето смущение, затова извръщам лице към прозореца и виждам на отсрещната страна унилите и прашни бадемови дървета и в дъното — нашата къща. Разтърсена от невидимия порив на разрушението, скоро и тя ще се срути тихо и безвъзвратно. С цяло Макондо е така, откакто го изстиска банановата компания. Бръшлянът нахлува в къщите, бурени растат из уличките, пропукват се стените и посред бял ден човек намира в спалнята си гущер. Всичко изглежда разрушено, откакто престанахме да се грижим за розмарина и туберозата; откакто една невидима ръка строши коледния порцеланов сервиз в долапа и остави молците да ядат дрехите, които вече никой не облече. Разнебити се някоя врата, а няма грижлива ръка да я поправи. Баща ми няма сили да се движи така, както преди болестта, която го остави завинаги сакат. Сеньора Ребека, зад вечния си вентилатор, не върши нищо, което би могло да пресече жаждата й към зложелателство, предизвикана от безплодния и мъчителен вдовишки живот. Агеда е саката, угнетена от упорита религиозна болест; а отец Анхел като че ли няма друго удоволствие, освен да усеща в следобедната си дрямка вечния вкус на несмилаемите кюфтета. Единственото неизменно нещо е песента на близначките Сан Херонимо и онази загадъчна просякиня, която сякаш не остарява и от двайсет години насам идва всеки вторник у дома за стръкче маточина. Само свирката на един прашен жълт влак без пътници нарушава четири пъти на ден тишината. А нощем тътенът от малката фабрика, която остана, след като банановата компания напусна Макондо.
Виждам къщата през прозореца и си мисля, че мащехата ми е там, неподвижна на стола, мислейки си може би, че още преди да се върнем, ще задуха онзи последен вятър, който ще заличи градчето. Тогава всички ще са си отишли, всички освен ние, защото сме свързани с тая земя заради една стая, пълна със сандъци, в които още се пазят домашните съдове и дрехите на дедите на моите деди и чуловете, с които са покривали конете, когато родителите ми дошли в Макондо, спасявайки се от войната. Ние сме вкоренени в тая земя от спомена за далечните мъртъвци, чиито кости вече не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под нея. Сандъците са в стаята още от последните дни на войната; там ще си бъдат и днес, когато се върнем от погребението, ако дотогава не е задухал онзи последен вятър, който ще помете Макондо заедно с неговите стаи, пълни с гущери, и мрачните му жители, съсипани от спомените.