Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Изведнъж дядо става, опира се на бастуна и изправя птичата си глава, на която очилата стоят здраво, като част от лицето му. Мисля, че би ми било много трудно да нося очила. При всяко движение те биха се изплъзвали от ушите ми. И докато си мисля това, се удрям лекичко по носа. Мама ме поглежда и пита: „Боли ли те?“ Аз й отвръщам, че не, просто си мисля, че не бих могъл да нося очила. А тя се усмихва, вдъхва дълбоко и казва: „Сигурно си вир-вода.“ И наистина, дрехите изгарят кожата ми, костюмът от дебело зелено кадифе, затворен догоре, е залепнал за тялото от потта и ме дразни. „Да“ — отговарям. И мама се навежда над мене, разхлабва възела на връзката ми и ми вее на врата. „Като се приберем у дома, ще си починеш и ще се изкъпеш“ — казва тя. „Катауре“ — чувам…
В това време през задната врата влиза отново човекът с револвера. Застава в рамката на вратата, сваля си шапката и тръгва предпазливо, като че се страхува да не събуди мъртвеца. Но всъщност го прави, за да изплаши дядо, който полита напред, блъснат от човека, олюлява се, но успява да се вкопчи в ръката на този, който се опита да го събори. Мъжете са престанали да пушат и седят на кревата, наредени като четири гарвана на стряха. Когато влиза човекът с револвера, гарваните се навеждат, пошепват си нещо и един от тях става, отива до масата и взема чука и кутийката с пироните.
Дядо стои до ковчега и разговаря с човека. Човекът казва: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ А дядо отвръща: „И аз мисля, че нищо няма да се случи.“ — „Можете да го погребете от външната страна, до лявата ограда на гробищата, там, където сейбите са по-високи.“ После подава на дядо някакъв лист хартия и добавя: „Ще видите, че всичко ще мине много добре.“ Дядо се опира на бастуна с едната ръка, взема листа с другата и го пъха в джоба на жилетката, където държи мъничкия квадратен златен часовник с верижка. После казва: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“
„По прозорците има хора — казва човекът, — но то е просто от любопитство. Жените за нищо и никакво увисват по прозорците.“ Но мисля, че дядо не го чува, защото гледа през прозореца към улицата. Тогава човекът се раздвижва, отива до кревата и казва на мъжете, веейки си с шапката: „Сега може да го заковете. И отворете вратата да влезе малко чист въздух.“
Мъжете се раздвижват. Един от тях се навежда над кутията с чука и пироните, а другите се запътват към вратата. Майка ми става. Изпотена и бледа е. Премества стола, хваща ме за ръка и ме дръпва настрана, за да минат мъжете, които се приближават да отворят вратата.
Първо се мъчат да издърпат резето, което изглежда слепено с ръждясалите халки, но не успяват да го мръднат. Сякаш някой се е облегнал с всички сили откъм улицата. Но когато един от мъжете се опира на вратата и я блъсва, в стаята се вдига шум от дърво, от ръждясали панти, ключалки, споени от времето, и вратата зейва огромна, сякаш за да минат двама души един върху друг: чува се продължителното изскърцване на дървото и събудените железа. И преди да успеем да схванем какво става, светлината нахлува в стаята заднишком, мощна и ослепителна, защото са махнали преградата, която я е възпирала цели двеста години със силата на двеста вола, и тя пада по гръб на пода, повличайки сянката на предметите в стремителното си падане. Хората рязко се очертават, като от мълния по пладне, олюляват се и струва ми се, че трябва да се хванат за нещо, за да не ги повали светлината.
Когато вратата се отваря, някъде в градчето се обажда алкараван. Сега виждам улицата. Виждам блестящия парещ прах. Виждам няколко души, облегнати на отсрещния тротоар, скръстили ръце, гледайки към стаята. Пак чувам алкаравана и казвам на мама: „Чуваш ли?“ Тя ми отвръща, че чува, че трябва да е три часът. Но Ада ми е казвала, че алкараваните се обаждат, когато усетят миризма на умряло. Искам да кажа на мама точно когато чувам силния удар на чука върху главичката на пирона. Чукът удря ли, удря, звукът му изпълва всичко: почива си за миг и продължава да удря, пробождайки шест пъти дървото, събуждайки проточен тъжен вопъл от заспалите дъски, а мама, извърнала лице на другата страна, гледа през прозореца към улицата.
Когато свършват да коват, се чува викът на няколко чапли. Дядо прави знак на своите хора. Те се навеждат, накланят ковчега, а човекът, застанал в ъгъла с шапка, казва на дядо: „Не се безпокойте, господин полковник.“ И тогава дядо се обръща към ъгъла, възбуден, с подута и морава като на боен петел шия. Ала не казва нищо. Човекът пак заговаря от ъгъла: „Дори мисля, че никой в градчето не си спомня за това.“