Стъкларят от Мурано

— Откъде знаеш, че ме е напуснал?

Алесандро се облегна назад в стола си и започна:

— Имаш белег на пръста си там, където някога си носила брачната си халка. Освен това пръстът ти си е променил леко формата, кожата се е изтеглила към кокалчето, което означава, че си носила пръстена с години и че не става въпрос за някакъв си кратък годеж. Освен това си тъжна. И си тук. Според мен, ако ти го беше напуснала, а не той теб, вероятно щеше да си останеш у дома, нали така?

Леонора сведе очи към ръката си и в интелигентните очи срещу себе си зърна съчувствие, от което й прималя. Искаше й се да му отговори с нещо, с което да го среже и да го откаже от повече въпроси, но изненада и самата себе си, като изрече:

— Той си избра златното сандъче.

— В какъв смисъл?

— Чувал ли си за „Венецианският търговец“ на Шекспир? Кандидатите за ръката на Порша трябва да избират между три сандъка: сребърен, златен и оловен. Обаче щастието се оказа скрито в оловния сандък, а не в златния!

— Да, чувал съм, разбира се — усмихна се Алесандро. — Все пак аз съм оттук! Смяташ ли, че човек може да се роди в този град и да не научи наизуст „Венецианският търговец“? С въпроса си просто имах предвид в какъв смисъл е избрал златния сандък.

— В смисъл, че беше заблуден от опаковката, макар да не е нищо особено.

— Не говори така!

— Как?

— „Макар да не е нищо особено“! Ти си много красива жена! — Изрече го директно, не като комплимент, а като неоспорим факт.

Тя завъртя една златиста къдрица на пръста си и промърмори:

— Е, някога може и да е било така. Но нещастието и загубите като че ли изпиха силите ми. Вече се чувствам черно-бял човек, без никакъв цвят. — Пусна кичура си. — В онези години бях художник, творец, същинско кълбо от емоции, което нямаше нищо общо със… — Започна да рови из мозъка си за подходящия израз. — … със синаптичната верига химически реакции, каквато представляваше Стивън. Мисля, че той хареса най-много факта, че съм негова пълна противоположност. Но щом отвори сандъка, си даде сметка, че онова, което всъщност иска, е нещо практично и с научна насоченост като него самия.

— И намери ли го?

— Разбира се. Казва се Карол.

— Аха!

Леонора отпи нова глътка от бирата си и усети, че започва да се затопля отвътре. И в този момент осъзна, че за нищо на света няма да споменава за безплодието си пред Алесандро. Някакъв тихичък, атавистичен глас не й позволяваше да го стори. Тя не искаше този човек да разбере, че тя не е завършена.