Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Сервитьорът постави две чаши върху масата от тъмно дърво между тях. Леонора побърза да го опита и остана с впечатлението, че разказът на полицая за миналото на това вино като че ли го прави още по-приятно.
— Много обичам подобни истории — рече. — Но откакто съм тук, не съм чела нито един пътеводител. Твърде заета съм да гледам наяве и да живея с града, за да чета за него.
— Абсолютно си права — кимна кавалерът й. — Подобни неща е най-добре да се откриват в крачка, от хората, които живеят тук. В пътеводителите включват само пикантерии и скандали.
Леонора се усмихна, когато установи, че неговото мнение е същото като нейното.
— Кажи ми нещо повече за това място! — подкани го тя.
— Нещо пикантно ли искаш? — върна усмивката й той. — Казанова е бил чест гост на тази пивница.
— Затова ли ме доведе тук?
Не трябваше да казвам това! Колко самонадеяно и… глупаво от моя страна. Държа се като ученичка.
— Май сметна това просто за реклама, нали? — отбеляза той с проницателност, която я изненада. — Всъщност поканих те тук заради стъклото. — Посочи огледалото зад нея. — Уникално е. Това двойно огледало е много прочуто — навремето си е било най-голямото огледало с абсолютно еднакви плоскости. Реших, че тъй като работиш в Мурано, това може да те интересува.
Не го прецених правилно. Дали не провалих всичко с фриволното си поведение? Да му кажа ли за Корадино?
— Полицай…
— О, стига, моля те! Наричай ме Алесандро!
Слава богу, че настроението му отново се върна.
— Тук много ми харесва и ти благодаря, че избра точно това място.
Той се усмихна доволно, а после физиономията му стана отново делова.
— Във фабриката завериха ли формуляра ти? — попита.
— Да. — Аделино отново беше така добър да се подпише и да подпечата документа.
— В такъв случай следващата седмица го донеси и смятам, че най-сетне ще можем да ти осигурим това прословуто разрешение за работа. А после, ако си намериш и жилище, ще можеш да получиш и удостоверение за местожителство — изрече Алесандро и прие благодарностите й с махване на ръка.
След кратка пауза Леонора изрече:
— Може ли да ти задам един въпрос?
Той кимна.
— На теб като че ли не ти трябва чак толкова време, за да си свършиш работата, както е при колегите ти. Защо?
— Мразя бумащината — отговори автоматично Алесандро. — Затова за мен единственото разрешение на проблема е да се оправям с нея колкото е възможно по-бързо. Колегите ми също мразят бумащината, обаче те предпочитат да се справят с нея, като я заравят в още по-голяма бумащина с надеждата тя да изчезне. Ето ти още един пример за ефективност! — допълни и извади от джоба си няколко листа. Оказаха се фотокопия на къщи с подробности отдолу, очевидно взети от файловете на някоя агенция по недвижими имоти. — Братовчедка ми Марта ми даде ключовете за тези четири тук. Ще отидем да ги видим и ако някоя ти хареса, можеш да се преместиш още тази вечер.
— Тази вечер ли?
— Защо, изненадана ли си?
Леонора поклати глава, изпълнена с все по-голямо вълнение. После отрони:
— Просто от цял месец се опитвам да си намеря жилище и все ме мотаят, все има някакви проблеми, някаква нова бумащина… — Този невероятен мъж бе измислил начин да се пребори с цялата бюрокрация и леността на Венеция. Направо не беше за вярване!
— Е, когато познаваш някой местен жител, обикновено става така — намигна й Алесандро. — А ето къщата, която смятам, че трябва да видиш първа!
И посочи една от четирите — красива триетажна къща, в която Марта даваше под наем двустаен апартамент. Леонора проследи пръста на Алесандро. Адресът отдолу се виждаше съвсем ясно — кампо „Манин“.
Апартаментът се намираше на най-горния етаж на огромна, стара, някога величествена къща. Макар и модерна във всички други отношения, къщата бе запазила оригиналната си виеща се стълба, днес загрозявана от пожарни изходи. Но дори и те не бяха в състояние да отнемат красотата и величествения изглед на стълбището. Леонора постави длан върху лющещата се тюркоазна мазилка. Когато тя и позлатата й са били нови, дали от тези стени не са се взирали семейни портрети, наблюдаващи господари и прислуга как се качват и слизат? Сякаш улавяща ехо от миналото, тя прошепна: