Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
— Корадино?
Алесандро, който тъкмо се бореше с бравата на апартамент ЗС, се обърна.
— Моля?
— О, нищо. — Беше твърде рано да си признава, че най-добрият й приятел в цяла Венеция е призрак. — Просто се питах дали тук не са живели и други представители на фамилията Манин.
Алесандро сви рамене, в момента повече загрижен да отвори вратата.
— Възможно е. Много е възможно. Аха!
Вратата най-сетне поддаде и Леонора го последва в апартамента. Беше обикновен, скромно мебелиран, но с два огромни прозореца, от които се разкриваше изглед към площада, и най-хубавото от всичко, очукана спираловидна стълбичка от ковано желязо, която извеждаше на плоска тераса, на едно ниво със смахнатите покриви на Венеция. Леонора се отпусна внимателно на нестабилните перила и се вторачи към камбанарията в далечината. Дочу звън на камбани.
Искам да живея тук! Разбрах го в мига, в който прекрачих прага на този апартамент.
Практичният подход на Алесандро към дреболиите в бита продължи да удивлява Леонора и през останалата част от деня. Първоначално тя предположи, че изборът й ще доведе до нови преговори, протакащи се най-малко две седмици, следвани от още по-продължителен период на преместване. Обаче Алесандро автоматично вдигна мобилния си телефон и се свърза със своята братовчедка, провеждайки типичния за италианците бърз и отривист разговор. Едва бяха завършили обиколката на простата баня („Само не очаквай непрекъснато да имаш топла вода! Все пак това е Венеция!“), когато се появи и самата братовчедка Марта. Тя беше делова, любезна жена с очила, къса коса и нито грам от физическите привлекателности на своя братовчед. Приседна с Леонора на добре изтърканата дървена маса, на странните столове. И докато Леонора успее да подпише договора за едногодишен наем, Алесандро вече се бе свързал с компанията, която държеше складовете на дока, и бе уредил нечувана по тези места доставка на всички неща на Леонора за неделя, моля ви се! После и двамата братовчеди предложиха да й помогнат с разопаковането на багажа и мебелите, Леонора получи ключа от жилището си, след което двамата с Алесандро отидоха до хотела й, където тя си събра нещата и напусна стаята си там.
Той очевидно не бързаше за никъде, нито пък се държеше превзето любезно по начина, който тя бе забелязала у колегите си — приятелското отношение на мъже, които искат и още нещо от жената до себе си. Докато вървяха или оправяха апартамента й, си говореха непрекъснато — най-вече за онази свещена италианска троица: изкуство, храна и футбол. Щом веднъж багажът й бе преместен и разпределен и след като купиха някои храни от първа необходимост за сутринта, тя започна да си дава сметка, че колкото и да не беше за вярване, компанията му й доставя удоволствие. Удоволствието и объркването й обаче нараснаха, когато късно вечерта с безцеремонния, делови маниер, който очевидно бе негова запазена марка, той изрече:
— Какво ще кажеш да излезем за по едно питие? Трябва да отпразнуваме новото ти жилище, нали така? Знам едно много хубаво място.
Леонора повдигна вежди невярващо.
— Толкова хубаво, колкото „До Мори“ ли?
Той се засмя и отвърна:
— В момента не можеш да намериш отворено нищо друго, по-хубаво от заведението, което имам предвид. То е в най-буквалния смисъл на думата рай.
Тя го изгледа предпазливо. Погледът му не излъчваше нито пресметливост, нито похот. Очите му я гледаха съвсем откровено. И в тях тя забеляза жажда.
Знам, че не трябва да излизам с него. Но знам също така и че ще изляза.
В събота вечер „Раят“ беше шумно местенце. Притисната до Алесандро на бара, Леонора се видя принудена да крещи в ухото му, за да я чуе какво иска да пие. След малко той се появи сред тълпата с четири бутилки бира в ръце („За да спестим време“) и я поведе към края на една от дългите, подобни на манастирски дървени маси, пълни с весели млади бохеми. Алесандро намери места едно срещу друго в тъмна ниша, осветена от неизбежната свещ във винена бутилка. Потоците многоцветен восък бяха покрили напълно бутилката и разказваха историята на свещите, които са били слагани на нея преди това. По силата на навика Леонора започна да свлича твърдата маса восък. Доста близо до нея младеж с пиърсинг почти по всички възможни места говореше с бърз венециански диалект нещо на също толкова надупченото момиче срещу себе си. Алесандро отпи голяма глътка от бирата си и Леонора се загледа в него. Шумът като че ли беше понамалял, но пак й се налагаше да вика, за да бъде чута.