Ридание

      Запях „Fear a’Bhata” – „Тъжният моряк”. Никога не бе звучала толкова тъжно и толкова красиво, защото този път я пеех специално за него. Досега не бях изпитвала желание да пея за някого – така ли се чувстваше леля Дилия, когато излизаше на сцена?

      Той притвори очи.

      –  Влюбен съм в гласа ти. – Въздъхна. – Ти си като сирена, която ме повежда към опасни места. Не спирай. Изпей ми още нещо.

      Исках да го заведа на опасни места, ако аз самата бях включена в бройката им, затова затворих очи и запях „Градините с върби”*.

      [* „Sally Gardens” (на ирландски „Gort nа Sailean” и др.) – традиционна ирландска песен; текстът е от поета Уилям Бътлър Иейтс. — Б. пр.]

      Акустиката в колата не беше най-добрата, но толкова исках песента да звучи красиво, че се получи. Мисля, че никога не съм пяла тази песен по-добре.

      Почувствах го близо до мен секунда преди да усетя дъха му на врата си. Изненадах се от емоцията, която ме прониза в мига, когато устните му се притиснаха до кожата ми. Страх – вярно, беше съвсем за кратко, но въпреки това не можех да го пренебрегна.

      Явно съм се стегнала несъзнателно и това ме издаде, защото Люк се отдръпна рязко назад.

      –  Плаша ли те?

      Странен начин да зададе въпроса. Не трябваше ли да бъде само „изплаших ли те”? Нима и друг път съм реагирала така? Дали имаше причина да се страхувам?

      Присвих очи, като се опитвах да разгадая изражението на лицето му. Не успях. По–скоро ми се струваше, че мога да видя себе си отразена в неговите очи, че той ми показваше като в огледало собствения ми образ: нещо, свързано с начина, по който бях обсебена от музиката, и с борбата ми да поема контрола върху живота си. Не бях сигурна как и защо, но просто чувствах с цялото си тяло и с цялата си душа, че това, което ме правеше да съм такава, каквато съм – аз, беше в пълна хармония с това, което правеше Люк него.

      Отвърнах с въпрос:

      –  А трябва ли?

      Той се усмихна леко.

      –  Знаех си, че си умна. – После усмивката изчезна. Погледът му се измести някъде край рамото ми и аз се извърнах да видя какво гледа.

      Навън, пред колата, с щръкнали нагоре уши, без да помръдва, стоеше чисто бял заек и се взираше в нас с черните си, немигащи очи.

      Стомахът ми се преобърна.

      Люк гледаше като вцепенен животното известно време, а когато проговори, гласът му беше напрегнат и тих.

      –  По–добре си тръгвай.

      Да си тръгна?

      –  Ами този...

      –  Какво този? – попита той спокойно.

      Погледнах отново към заека. Знаех, че няма да получа отговор.

      –  Нищо. Прав си, а и днес имам едно свирене. Майка ми ще ми пили много на главата, ако не се прибера скоро.

      Поставих ръка на дръжката на вратата, готвейки се да изляза, но Люк бързо се присегна – под нивото на прозореца – и докосна нежно другата ми ръка, която все още беше опряна на седалката.