![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Вино — каза епископът на Стал.
Секретарят му се поклони и затвори вратата.
Станали отново сериозни, двамата братя млъкнаха и настана неловка тишина, докато чакаха секретаря да се върне. Той беше свещеник, слаб и сух, с ясен поглед и черни, гъсти коси и от няколко години служеше при Жал.
Казваше се Ранел.
Върна се с две чаши и гарафа, сложени върху поднос, и първо сервира, а после, без господарят му да го е помолил, му помогна да се изправи и оправи възглавниците зад гърба му.
— Благодаря, Ранел.
Секретарят излезе.
Тогава Алан забеляза, че Жал се пипа по хълбока с изопнати от болка черти — там, където мечът на фанатика го беше ранил.
— Добре ли си, Жал?
— Добре съм. Не се тревожи.
— Сигурен ли си?
— Раната зараства, но понякога ми напомня за себе си. А и преди малко не биваше да се смея толкова… Дай по-добре да се чукнем.
Което и направиха.
Виното беше добро. Според Алан беше малко блудкаво, но Жал го хареса, примлясна леко с език и каза:
— Преди малко ти каза, че не е сигурно, че моят… убиец е член на Ирелис. Но този луд извика точно това, когато ме наръга, нали? „За Арканте, за Ирелис!“
Алан се намръщи.
Ирелис беше цвете, което растеше само в най-високите планини на Лангър. Дълголетно, грациозно, за него се предполагаше, че умее да се съпротивлява на вредното влияние на Тъмнината и се беше превърнало в емблема на едно тайно общество, което претендираше, че работи за съхранението на Върховното кралство. Наскоро след доброволното заточение на Върховния крал Ирелис се разбунтува против кралицата и регентството, което тя фактически упражняваше.
— Защо Ирелис ще иска смъртта ти, Жал? Това няма смисъл. Освен това меча на Тъмнината не е присъщ за нея. Твоят убиец, както казваш, сигурно е бил манипулиран. Но от кого?
— Именно от този меч. В края на краищата намериха ли го?
— Не.
Жал се вгледа внимателно в брат си за няколко мига.
— Сигурно е, че някой го е прибрал. Но така или иначе не можахме да го намерим.
— Това е много жалко — въздъхна Жал. — Мечовете на Тъмнината са редки и могъщи вещи. Може би този щеше да ни отведе до своя създател.
— Зная — каза Алан, като стана, за да си тръгне. — Но с изчезването на това оръжие и убийството на този, който го владееше, изглежда, че силите се обединяват, за да ни попречат да открием истинските виновници. Бъди предпазлив, Жал.
— Предпазлив?
— Помисли. Всички решиха, че като те убие, този фанатик смята да провали преговорите. Защо? Защото именно това се случи. Ами ако намеренията му или по-точно намеренията на господарите му са били други? Ами ако преговорите изобщо не са го интересували? А ако единствената му цел е била да те убие?
За миг Жал остана замислен, без да откъсва поглед от брат си. Накрая скептично каза:
— Аз наистина имам неколцина врагове, но чак пък да си помислиш, че ще замислят убийство…
После добави с тон на човек, който припомня съвършено смислена очевидност:
— Аз съм човек на Църквата, Алан. Мирен човек.
На лицето на Алан се изписа съжаление.
— Независимо от това. Някой несъмнено е желаел смъртта ти, Жал. А може би още я иска. Внимавай. Не се доверявай.
След като Алан си тръгна, младият епископ на Стал остана известно време замислен, след което повика секретаря си и му нареди да донесе обратно писалището.
Трябваше да довърши писмото, над което работеше, преди да дойде брат му. Искаше да го прочете още веднъж, за последно, за да се увери, че то изразява точните части признателност, смиреност и увереност. Защото макар че новината още не беше оповестена от Светия Синод, Жал знаеше, че щеше да бъде провъзгласен за кардинал преди да дойде зимата. Като цена за усърдието, което винаги беше влагал в службата си на Църквата на Дракона-крал, разбира се.
Кардинал.
Ето как си заслужаваше раната, която неговият телохранител дискретно му беше нанесъл с кинжал, за да накара хората да повярват, че ударът на убиеца е бил успешен. Тази рана го беше направила мъченик, ранен, когато се бореше за мир. Но най-вече му позволяваше да мине за излекуван по чудо…
Не беше ли оцелял от острие на Тъмнината?
Не беше ли това доказателство, че Драконът-крал го пази и има големи планове за него?
Във всички параклиси, всички църкви и всички катедрали, посветени на Дракона-крал, бяха отслужени литургии за него. Благочестиво усърдие беше обзело вярващите и новината за неговото оздравяване — грижливо забавена и понякога дори отричана — беше преживяна като избавление.
След всичко това кой все още можеше да се противопоставя — на върховно равнище — на това той да стане кардинал? И ако организираният удар, който издигаше Жал, в същото време разрушаваше последните надежди за мир между Върховното кралство и Арканте, не беше ли от полза? Жал искаше войната и поражението на Арканте, който оставаше толкова верен на култа към Белия дракон.