Върховното кралство [Наследникът]

Алан изобщо не беше убеден.

— Без значение — каза той, — много се уплаших. Твоето оздравяване е… чудодейно.

Думата не беше много пресилена.

Жал беше ранен с черно острие — острие, пропито от Тъмнината. По принцип Тъмнината трябваше да зарази раната и да увреди кръвта. Невинаги от това следваше смърт, но малцина бяха онези, които оцеляваха без последици след удар, нанесен с острие на Тъмнината.

— Чудодейно — поде Жал със скромна усмивка. — Може би не. Но мнозина се молиха за мен и несъмнено Драконът-крал ги е чул.

— Аз също се молих.

— Зная, Алан. Благодаря ти.

Настъпи мълчание, после Алан каза:

— Мъжът, който се опита да те убие, умря днес. Отровен с Тъмнина.

— С Тъмнина? Но аз си мислех, че той…

— Да, беше затворен. И добре пазен.

— Как се е случило?

Алан започна да описва килията, в която мъжът беше хвърлян между две мъчения. Разказа за малкия отдушник и за тесния проход, през който беше невъзможно да се мине, но през който лесно можеше да се пусне нещо.

И да се говори.

— Накарах един да излезе навън и да говори в шахтата, докато бях в килията. Не е нужно да говориш високо, за да те чуят. А звуците отекват странно. Сякаш идват от всички страни.

Заинтригуван, Жал чакаше брат му да продължи.

— Този човек беше фанатик. Не сме сигурни, че принадлежеше към Ирелис, но знаем, че беше в екстаз. Всичко, което успяхме да изтръгнем от него, беше, че Драконът-крал му говори и че той му е наредил да те убие. Някакъв откачалник. Мисля, че някой си е послужил с него и че този някой се е надявал той да бъде убит. Тъй като това не се случи, е трябвало да се поеме известен риск и да бъде елиминиран в килията си.

— Как?

— Като са му говорели и са пуснали топчето Тъмнина в шахтата. Ако нашият човек е вярвал, че Драконът-крал му говори, е можел да се подчини на всякаква заповед — Алан вдигна рамене. — Що се отнася до гласа от шахтата, разбира се, не съм сигурен в нищо…

Жал като че ли се замисли за момент.

— На мен това ми се струва добре обмислено. Така че, тъй като този човек е чувал гласа на Дракона-крал, ти си правиш извода, че не е бил с всичкия си…

— Е и?

Много сериозно Жал каза:

— Аз също го чувам. Драконът-крал ми говори. И то от най-ранното ми детство. Ще кажеш ли, че съм луд?

Алан погледна внимателно брат си, но той не трепна и почти заплашително настоя:

— Ще кажеш ли такова нещо?

Алан се смути. Никога не се беше съмнявал в набожността на Жал, който винаги беше проявявал гореща вяра. Но хиляди въпроси се блъскаха в главата му и…

Жал се разсмя весело.

Объркан, най-накрая Алан разбра и се усмихна като добър играч.

— Глупак.

— Само да се беше видял какво физиономия направи! — подигра му се Жал, като продължаваше да се смее. — Наистина ли си помисли, че…?

— Не! Разбира се, че не!

— Обаче можеше да се каже, че…

Смехът на Жал премина в искрена усмивка, но в очите му блестеше цинична светлинка, която Алан не видя. Страхувайки се, че е прекалил, той разклати звънчето си.

Вратата се отвори почти веднага.