![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Не се опитвайте да ме ласкаете, Естеверис. Зная, че вече сте помислили за всичко това…
Никой не се съмняваше, че Алан си плаща за разногласията с майка си. Скоро се появиха анонимни памфлети по тази тема, някои вдъхновени от Естеверис. Отпечатани върху лоша хартия, те биваха закачани по стените и раздавани по улиците и от тях ставаше ясно, че сега единствен принц Ирдел се радва на доверието на кралицата. Все пак прикрито се казваше, че отпращането на принц Алдеран на по-ниско положение е грешка, която кралицата допуска от гордост и която щеше да навреди на Върховното кралство. Умело насадена в умовете, тази идея се опираше на прекрасната популярност на Алан сред народа. Естеверис знаеше, че когато настъпи моментът, тя щеше да поникне и с малко помощ щеше да донесе големи, богати плодове.
Сега обаче, застанал под кралския балдахин, Алан трябваше да прояви търпение и да се сдържа, докато гледаше как армията, командвана от брат му, преминаваше по украсените със знамена улици.
Лятото като че ли беше настъпило. Беше топло. Небето беше ослепително синьо и на слънцето катедралата блестеше от белота. Многобройна тълпа приветстваше полковете, които маршируваха под строй зад Ирдел под звуците на тромпети и барабани. Стъпките им отекваха по паветата, броните блестяха, а знамената вече се вееха триумфално. Ориал и Арканте бяха стари врагове и тук също агентите на Естеверис добре бяха поработили. В провинциите не беше точно така, но в Ориал войната, която Върховното кралство започваше против Арканте, се възприемаше като справедлива и необходима, и нейната цел беше да накара да се огъне един прекалено горделив град, който си мислеше, че може да не зачита кралската власт. Освен това обсадата щеше да е кратка — при условие че се водеше правилно. Арканте щеше да се предаде през есента и на Свети Аргюс Исандра Аркантска щеше да преглътне гордостта си и да положи клетва за вярност пред кралицата. Тогава всичко щеше стане както трябва, щеше да бъде установен ред, в който Ориал и Върховното кралство да наложат своя закон…
Алан не мислеше, че обсадата на Арканте ще е лесна.
Не смяташе, че тази армия, която маршируваше под възторжените възгласи „ура“, ще се върне след няколко месеца. Но в този слънчев ден, понесен от народното ликуване, не можеше да се сдържи да не завижда на своя полубрат. Разделяха ги много години, достатъчно, за да не израснат заедно и — в крайна сметка — да се познават твърде слабо. Нямаха една и съща майка и не си приличаха по нищо. Единият беше мургав, мрачен и сдържан. Другият беше рус, усмихнат и импулсивен. И докато Алан беше прекарал младостта си в пълно безгрижие, Ирдел се беше подготвял да царува от най-ранно детство. Така че за него обсадата на Арканте беше от ключово значение. По всяка вероятност Върховният крал скоро щеше да предаде богу дух. Дали Ирдел щеше да наследи трона, увенчан с бойна победа или отслабен от поражение, това щеше да определи огромната разлика и да стовари цялата си тежест върху съдбата на Върховното кралство.
Погледът му бавно се рееше и Алан се улови, че мечтае. За него също тази обсада може би беше известна възможност. Възможност да върне блясъка на своя герб и на герба на ониксовите гвардейци. Възможност да се върне в предния план на политическата сцена на Върховното кралство. Възможност да си върне благоразположението на майка си. Защото макар да нямаше престижен командирски пост, макар да не дефилираше зад Ирдел, Алан също щеше да участва в обсадата на Арканте начело на своята Черна гвардия, която щеше да тръгне на другия ден сутринта с авангарда на армията на Ирдел. Трябваше да се отличи. Трябваше му някакъв бляскав военен подвиг, който да порази умовете. Имаше пълно доверие в своите хора. С тях, само да им се удадеше възможност, беше сигурен, че ще може…
Някой го докосна по рамото.
Откъснат от мислите си, той леко наведе глава, за да може Беор да му прошепне нещо на ухото. От това, което научи, пребледня, но не накара ониксовия гвардеец да повтори. Потърси Естеверис с поглед и видя, че министърът, застанал няколко места по-нататък, също получаваше дискретно донесение от един от секретарите си.
Несъмнено същото.
Естеверис се обърна към Алан. Алан го погледна въпросително и министърът леко кимна, преди отново да се направи, че се интересува от дефилето.
— Застани на моето място — каза Алан на Беор.
Затворът се намираше в най-старата част на двореца, зад една дебела стена с бойници, през която се минаваше по подвижен мост, спуснат над дълбок изкоп. Имаше собствено гробище, в което повечето гробове бяха безименни.