Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Не съм го задигнала – дръпна рязко ръка Катрин. – Татко ми го даде.
– Добре, стига разправии – рече Патрик. – Дани, дръж я под око да не лъже.
И като се улови за металните шипове, които вървяха по протежение на заобления каменен парапет, се прехвърли през него. Краката му издраскаха по леда и стъпиха върху тесния корниз от външната страна.
Бях минавал много пъти по моста, но едва сега се вглеждах по-внимателно в парапета. После узнах, че бил издигнат половин век по-рано, за да възпира самоубийците. Какво ли има в мостовете, та привлича хората да се хвърлят от тях? Във всички случаи единственото, което ме интересуваше в момента, бе да не се присъединя към черната хроника.
Мостът имаше четири арки, простиращи се от Къркбрей Хаус от едната страна до величествената готическа църква на Светата троица от другата. Издигаше се на трийсет и два метра над нивото на реката в най-високата си част, а цялата му дължина бе около сто и петдесет.
Издаденият корниз бе точно толкова широк, колкото да стъпиш на него. Стига да не мислиш за височината и да не гледаш надолу. Проблемът бе там, където той заобикаляше издатините над трите вертикални колони. Тези места те отдалечаваха от сигурността на парапета и от възможността във всеки момент да се хванеш за някой от металните шипове.
Усетих как стомахът ми се преобръща. Това беше лудост. Какво, за бога, правех тук? Едва успявах да си поема дъх.
Виждах, че Патрик също е уплашен, но прави всичко по силите си да го прикрие.
– Добре, засичайте! – извика и всички се скупчихме около Катрин, която натисна бутона на хронометъра.
Бях удивен колко бързо се движи моят противник. Той разперваше широко ръце, оставайки винаги с лице към парапета, и пристъпваше странично с крака. На местата на издатините почти лягаше отгоре им, докато премине от другата страна. Дани остана при Къркбрей, за да наблюдава Катрин, докато Питър, аз и другият му брат, Там, вървяхме успоредно с Патрик, следейки напредъка му от безопасността на тротоара.
Можех да чуя дишането му, тежко и запъхтяно от страх и усилие. Да видя напрегнатите му, съсредоточени очи през облака пара, обвил главата му под лунната светлина. Питър се бе вкопчил в ръката ми и не откъсваше поглед от него. Макар това да беше същото момче, което го бе заплашило да го издаде заради татуировката, неговата добра душа искрено съпреживяваше. Брат му Там постоянно подвикваше насърчителни думи и когато Патрик най-сетне стигна катедралата и с разтреперани ръце се прехвърли обратно на пътя, нададе буйни възгласи на радост.
Катрин и Дани дотичаха и се присъединиха към нас.
– Е? – рече Патрик, вече целият сияещ в триумф.
– Две минути и двайсет и три секунди – съобщи Дани. – Страхотно постижение, Пади!
– Добре, сега е твой ред – обърна се той към мен.
Хвърлих крадешком поглед към Катрин, която бе присвила устни от притеснение.
– Как е ледът от другата страна? – попитах.
– Хлъзгав като стъкло – ухили се Патрик.
Чудно успокоение, няма що. Две минути и двайсет и три секунди ми се струваше непостижим резултат. А не го ли подобрях, трябваше да мина изпитанието още веднъж. Цялото поведение на противника ми излъчваше самоувереност, сякаш нито за миг не допускаше, че ще го бия. Честно казано, аз също не го допусках. Но нямаше смисъл да разсъждавам върху това, да оставя собственият ми страх да ме победи.
Покачих се върху парапета и спуснах крака от другата страна. Шиповете, за които се държах, бяха леденостудени и лепнеха по дланите ми. За моя изненада, гумените ми подметки осигуряваха отлично сцепление в замръзналия сняг. Мина ми през ума, че ако използвам техниката на Патрик, е само въпрос на шанс дали ще стигна по-бързо от него, или не. Затова се пуснах и разперих ръце, устремил взор към отсрещния край на моста. Ако успеех да ходя по права линия, като по бордюр, със сигурност щях да спечеля време. Стига, разбира се, да не падна.
Поех си дълбоко дъх, устоявайки на изкушението да погледна надолу, и извиках:
– Пускайте хронометъра!
Поех напред, без да откъсвам очи от намиращата се на повече от сто метра Къркбрей Хаус. Усещах как снегът хрущи под краката ми, а лявата ми ръка бе вдигната малко по-високо от дясната, за да не докосвам парапета. Всяка погрешна стъпка, дори някое случайно бутване в каменната стена, можеше да ме запрати надолу в бездната.
Достигнах издатината над първата колона, обърнах се и я преодолях странично, както бях видял да прави Патрик. После възвърнах равновесието си за следващата отсечка. Започна да ме изпълва странно чувство на възбуда, струваше ми се почти, че мога да затичам. Естествено, това бе абсурд, но наред с увереността нарастваше и темпото, с което местех краката си един пред друг. Откъм платното до ушите ми долетя гласът на Там: