Човекът от остров Луис

Погледнах към моста. Дори от това разстояние се виждаше заледената коричка, покрила тесния перваз по края му.

– Няма начин.

– Уплаши се, а?

– Той е скапано шубе – обади се един от по-малките братя.

– Просто не съм глупак.

– Е, жалко за брат ти. Предполагам, че може дори да го изхвърлят или да го пратят в друг дом. Сигурно няма да ви е много леко да сте разделени, но какво да се прави.

Това бе напълно реална възможност и аз усетих как примката на неизбежността се стяга около мен.

– А ако го направя?

– Елвис си остава наша тайна. Но ако се откажеш по средата и спреш, не се брои. Тогава ще кажа.

– Ти също ли ще го минеш?

– Разбира се.

– И какво печеля аз от цялата работа?

– Удоволствието да ме наречеш страхливец, ако не успея.

– Ами ако успееш?

– Тогава аз получавам удоволствието да ти докажа, че грешиш.

– Не го прави – чух зад себе си гласа на Катрин, тих и предупредителен.

– Млъквай, повлекано!

Усетих пръски от слюнката на Патрик върху лицето си и се обърнах към Питър. Не знам дали си даваше сметка за сериозността на положението, за кашата, която бе забъркал с глупавото си самохвалство.

– И аз ще дойда – рече с готовност той.

– Виждаш ли? Дори братлето ти е по-куражлия от теб. – Опонентът ми тържествуваше, знаейки, че ме е хванал натясно.

– Добре – свих рамене колкото можех по-небрежно. – Но нека го направим малко по-интересно. Аз ще мина първи. Ще засечем времето. И който се окаже по-бавен, ще трябва да го направи още веднъж.

За първи път самоувереността на Патрик сякаш се разклати. На свой ред се бе оказал в капан.

– Няма проблем.

Какви глупави момчета бяхме! Катрин не пропусна да го отбележи, докато влачех Питър през училищния двор, за да го нахокам на спокойствие.

– Ти си луд – нареждаше подир мен. – Височината там е поне трийсет метра. Паднеш ли, ще станеш на пихтия.

– Няма да падна.

– Е, надявам се. Защото иначе дори няма да имам възможността да кажа, че съм те предупредила. Как изобщо смяташ да излезеш навън?

– Има си начин – отвърнах. Още не бях споделял с никого за среднощните си разходки до селото и гробището и нямах намерение да го правя и сега.

– Най-добре ми обясни, защото идвам с теб.

– И аз – обади се Питър.

Спрях и ги изгледах сурово.

– Не, няма да дойдете. Нито единият, нито другият.

– И кой ще ни спре, мамка му? – попита Катрин.

– Да, кой ще ни спре, мамка му? – изпъчи предизвикателно гърди брат ми.

Почти се стреснах, чувайки го да ругае така. Катрин определено му влияеше зле. Но знаех, че съм победен.

– И защо ви е притрябвало да идвате?

– Защото – въздъхна Катрин – все някой ще трябва да засича времето. – При това, ако въпреки всичко паднеш, кой ще се погрижи да прибере Питър?