Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Добър човек си, Тормунд. Като за дивак.
— По-добър от повечето, може би. Не толкова като някои.
Диваците се точеха и точеха, докато слънцето пълзеше по светлосиньото небе. Малко преди обед движението спря, когато една волска кола задръсти завой в тунела. Джон Сняг отиде да види лично. Колата се беше заклещила здраво. Мъжете зад нея се заканваха да я насекат на трески и да заколят вола на място, а коларят и близките му се кълняха, че ще ги избият, ако опитат. С помощта на Тормунд и сина му Торег Джон успя да задържи диваците да не стигнат до кръвопролитие, но им отне близо час, докато отворят отново пътя.
— Трябва ти по-голяма порта — рече недоволно Тормунд и погледна кисело към небето, където се бяха събрали няколко облака. — Адски бавно е така. Все едно да смучеш Млечната вода с тръстика. Ха. Де да имах Рога на Джорамун. Щях да го надуя хубаво и да прегазим през отломките.
— Мелисандра изгори Рога на Джорамун.
— Тъй ли? — Тормунд се плесна по бедрото и се разсмя гръмко. — Изгорила е оня хубав голям рог, да. Проклет грях според мен. На хиляда години беше. Намерихме го в гроба на един великан и никой от нас не беше виждал толкова голям рог. Сигурно затова на Манс му хрумна да ти каже, че е на Джорамун. Искаше да ви накара враните да си мислите, че е по силите му да ви духне проклетия Вал. Но така и не намерихме истинския рог, колкото и да копахме. Ако бяхме, всеки коленичещ във вашите Седем кралства щеше да има бучки лед да си охлажда виното цяло лято.
Джон се обърна намръщен в седлото си. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Онзи огромен рог с обков от старо злато, изписано с древни руни… излъгал ли го беше Манс Райдър, или Тормунд лъжеше сега? „Ако рогът на Манс беше фалшификат, къде е истинският?“
Следобед слънцето се скри и денят стана сив и ветровит.
— Снежно небе — заяви мрачно Тормунд.
Други видяха същата лоша поличба в плоските бели облаци. Това като че ли ги пришпори да се разбързат. Нервите се разгорещиха. Един мъж го промушиха, когато се опита да се шмугне пред други, чакали часове в колоната. Торег изтръгна ножа на нападателя, издърпа двамата от тълпата и ги прати обратно в лагера, за да тръгнат отначало.
— Тормунд — заговори Джон, докато гледаха как четири старици дърпат към портата кола, пълна с деца, — кажи ми за враговете ни. Бих искал да науча всичко, което може да се знае за Другите.
Дивакът избърса уста и промърмори:
— Не тук. Не отсам Вала ви. — Погледна притеснено към дърветата в белите им мантии. — Никога не се отдалечават, знаеш ли. Денем няма да се приближат, не и докато грее слънцето, но не си мисли, че си отиват. Сенките никога не си отиват. Може да не ги виждаш, но винаги дебнат по петите ни.
— Безпокоиха ли ви по пътя на юг?
— Не дойдоха със сила, ако това имаш предвид, но бяха с нас през цялото време, ръфаха по краищата ни. Загубихме толкова конни съгледвачи, че не ми се мисли, а изостанеше ли човек или отклонеше ли се встрани, струваше живота му. Всяка нощ обграждахме лагера си с огън. Не обичат огъня, знаеш го. Но паднат ли снеговете… сняг, лапавица и студен дъжд, адски трудно е да се намерят сухи дърва или да си разпалиш подпалките, а студът… някои нощи огньовете ни сякаш просто повяхваха и умираха. След такива нощи винаги намираш нещо умряло на заранта. Освен ако тебе не те намерят. Нощта, когато Торвинд… момчето ми, той… — Тормунд извърна лице настрани.
— Знам — каза Джон Сняг.
Тормунд отново се обърна към него.
— Нищо не знаеш. Убил си мъртвец, да, чух. Манс уби сто. Човек може да се бие с мъртвите, но когато дойдат господарите им, когато се вдигнат белите мъгли… как се биеш с мъгла, врано? Сенки със зъби… въздух, толкова студен, че те боли да дишаш, като нож в гърдите ти… не знаеш, не можеш да знаеш… може ли мечът ти да реже студ?
„Ще видим“, помисли Джон и си спомни нещата, които му беше казал Сам, нещата, които бе намерил в старите си книги. Дълъг нокът бе изкован в огньовете на Валирия, изкован в драконов пламък и със заклинания. „Драконова стомана — бе казал Сам. — По-силна от всяка обикновена стомана, по-лека, по-здрава, по-остра…“ Но думите в книга бяха едно. Истинското изпитание беше в битка.
— Прав си — каза Джон. — Не знам. А ако боговете са добри, никога няма да го узная.
— Боговете рядко са добри, Джон Сняг. — Тормунд кимна към небето. — Облаците се трупат. Вече става по-тъмно и по-студено. Валът ви вече не плаче. Виж. — Обърна се към сина си Торег. — Препусни до лагера и им кажи да се раздвижат. Болните и слабите, мързеливите и страхливите, да се вдигат на проклетите си крака. Запали им проклетите шатри, ако трябва. Портата трябва да се затвори, падне ли нощта. Всеки, който не мине през Вала дотогава, да се моли на Другите да го намерят, преди аз да съм го спипал. Чу ли?