Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Специално отбелязваха синовете на по-изтъкнати мъже. Тормунд грижливо ги посочваше, докато преминаваха.
— Онова момче там е синът на Сорен Трошача на щитове — каза той за един висок момък. — Онзи там с рижата коса е рожбата на Герик Кралската кръв. Потеклото му е от Реймън Червената брада, ако го слуша човек. От малкия брат на Червената брада по-скоро. — Две от момчетата толкова си приличаха, че можеше да са близнаци, но Тормунд настоя, че са братовчеди, родени с година разлика. — Едното е на Харл Ловеца, другото на Харл Хубавеца, и двамата от една и съща жена. Бащите се мразят един друг. На твое място бих пратил единия в Източен страж, а другия в Сенчестата ви кула.
Други заложници бяха посочени като синове на Хоуд Скитника, на Брог, на Девин Тюленови кожи, Килег от Дървеното ухо, Морна Бялата маска, Големия Морж…
— Големия Морж? Сериозно?
— Странни имена имат по Замръзналия бряг.
Трима заложници се оказаха синове на Алфин Враноубиеца, спечелилия си лоша слава разбойник, убит от Корин Полуръката. Така поне твърдеше Тормунд.
— Не приличат на братя — изтъкна Джон.
— Братя са, ама от различни майки. Членът на Алфин беше слаба работа, по-малък и от твоя, но не се свенеше да го мушка където му падне. Има син във всяко село.
За един дребосък с мише лице Тормунд каза:
— Този е изтърсака на Варамир Шестте кожи. Помниш ли Варамир, лорд Врана?
Помнеше го.
— Превъплъщенеца.
— Да. Зъл и опасен дребосък. Вече е мъртъв най-вероятно. Никой не го е виждал след битката.
Две от момчетата бяха предрешени момичета. Когато ги видя, Джон прати Рори и Големия Лидъл да му ги доведат. Едното дойде съвсем кротко, другото риташе и хапеше. „Това може да свърши зле.“
— Тези двете имат ли прочути бащи?
— Ха! Тия слабачета? Едва ли. Избрани са по жребий.
— Те са момичета.
— Ами? — Тормунд примижа към двете от седлото си. — С лорд Враната тука се хванахме на бас кой от двама ви има по-голямата патка. Смъквайте бричовете да видим.
Едното момиче се изчерви. Другото го изгледа с гняв.
— Остави ни на мира, Тормунд Великанска воня. Пусни ни.
— Ха! Печелиш, врано. Нямат пишки тия. Малката има хъс обаче. Ще стане жена на копието от нея. — Извика на един от мъжете си: — Иди им намери да облекат нещо момичешко, докато лорд Враната не си е намокрил гащите.
— Ще ми трябват две момчета на тяхно място.
— Как тъй? — Тормунд се почеса по брадата. — Заложникът си е заложник според мен. Тоя твой голям меч може да клъцне момичешка глава толкова лесно, колкото и на момче. Един баща обича и дъщерите си. Повечето бащи де.
„Не бащите им ме притесняват.“
— Манс пял ли ти е някога за Храбрия Дани Флинт?
— Не помня. Кой е пък той?
— Момиче, преоблечено като момче, за да вземе черното. Песента за нея е тъжна и хубава. Това, което ѝ се е случило, не е. — В някои варианти на песента призракът ѝ още бродеше из Нощната крепост. — Ще пратя момичетата в Дългата могила. — Единствените мъже там бяха Емет Железния и Ед Скръбния, и двамата благонадеждни. Същото не можеше да се каже за повечето му братя.
Дивакът разбра.
— Гадни птици сте това враните. Още две момчета тогаз. Ще ги имаш.
Когато покрай тях се изнизаха деветдесет и девет заложници, за да минат под Вала, Тормунд Ужаса на великаните представи последния.
— Синът ми Дрин. Гледай да се грижат добре за него, врано, или ще ти сваря черния дроб и ще го изям.
Джон огледа внимателно момчето. „На годините на Бран, или на колкото щеше да е, ако Теон не го беше убил.“ Но Дрин нямаше нищо от чара на Бран. Беше набито момче, с къси крака, здрави мишци и широко червено лице — малко копие на баща си, с къса тъмнокафява коса.
— Ще служи като мой личен паж — каза Джон на Тормунд.
— Чу ли, Дрин? Гледай да не се надуеш много. — А на Джон каза: — Ще му трябва хубав пердах от време на време. Внимавай със зъбите му обаче. Хапе. — Посегна отново за рога си, вдигна го и изсвири още веднъж.
Този път напред тръгнаха воини. И не просто сто. „Петстотин — прецени Джон, докато излизаха от дърветата, — може и да са към хиляда.“ Един на всеки десет беше на кон и всички бяха въоръжени. На гърбовете си носеха кръгли плетени щитове, покрити с груба щавена кожа, с нарисувани на тях змии и паяци, отсечени глави, кървави чукове, счупени черепи и демони. Неколцина бяха облечени в крадена стомана, очукани късове броня, плячкосана от трупове на паднали обходници. Други се бяха бронирали с кости, като Дрънчащата ризница. Всички носеха кожени елеци и тежки наметала.