Танц с дракони

— Ха! — извика Тормунд. — Охрана, тъй ли? Къде е доверието в това, врано?

— Взел си повече мъже от мен.

— Така е. Ела при мене, момче. Искам хората ми да те видят. Хиляди от моите никога не са виждали лорд-командир, пораснали мъже, дето като момчета са им разправяли, че обходниците ви ще ги изядат, ако не слушат. Трябва да те видят добре, зелен младок със старо черно наметало. Трябва да научат, че няма защо да се боят от Нощния страж.

„Този урок бих предпочел никога да не научат.“ Джон смъкна ръкавицата от изгорялата си ръка, пъхна два пръста в устата си и изсвири. Дух изтича от портата. Конят на Тормунд толкова се изплаши, че дивакът за малко да падне от седлото.

— Няма защо да се боят, а? — каза Джон. — Дух, стой.

— Кучи син с черно сърце си ти, лорд Врано. — Тормунд Свирача на рог вдига бойния рог към устните си. Звукът му отекна от леда като гръм и първите от свободния народ започнаха да се стичат към портата.

От зори до здрач Джон гледа преминаващите диваци.

Първи тръгнаха заложниците — сто момчета от осем до шестнайсет години.

— Кръвната ти цена, лорд Врано — заяви Тормунд. — Надявам се воплите на горките им майки да не терзаят сънищата ти нощем.

Някои от момчетата ги водеха до портата майките или бащите им, други — по-големите им братя и сестри. Повечето идваха сами. Четиринайсет-петнайсет годишните момчета бяха почти мъже и не искаха да ги видят вкопчени в женски поли.

Двама стюарди брояха преминаващите момчета и записваха всяко име на дълги кожени свитъци. Трети събираше ценностите им за данъка и отбелязваше и това. Момчетата отиваха на място, където никой не беше ходил преди, за да служат в орден, който беше враг на близките им от хиляди години, но Джон не видя сълзи, не чу майчини ридания. „Това са хора на зимата — напомни си. — В родния им край сълзите замръзват на бузите ти.“ Нито един заложник не се поколеба, нито се опита да се измъкне, щом дойдеше редът му да влезе в сумрачния тунел.

Почти всички момчета бяха много измършавели, с кльощави крака и ръце, тънки като клечки. Точно както Джон беше очаквал. Иначе бяха всевъзможни на вид, на ръст и цвят. Високи момчета и ниски момчета, момчета с кафяви коси и момчета с черни коси, меденоруси и ягодоворижи, и червенокоси, целунати от огън като Игрит. Момчета с белези, куцащи момчета и момчета с нашарени от сипаница лица. Много от по-големите имаха обрасли с мъх страни или тънки мустаци, но имаше и един с брада, гъста като на Тормунд. Някои бяха облечени в хубави меки кожи, други в щавена кожа и парчета броня, повечето във вълна и тюленови кожи, неколцина в дрипи. Един беше гол. Мнозина имаха оръжия: наострени копия, чукове с каменни глави, ножове, направени от кост или камък, или драконово стъкло, криваци, мрежи, дори по някой прояден от ръжда меч тук-там. Момчетата от Роговата стъпка газеха безгрижно боси в преспите. Други момчета имаха мечи лапи на ботушите си и стъпваха над същите преспи, без да счупят кората. Шест момчета дойдоха на коне, две на мулета. Двама братя се появиха с една коза. Най-големият заложник беше шест и половина стъпки висок, но имаше бебешко лице; най-малкият беше дребосък, който твърдеше, че е на девет, но не изглеждаше на повече от шест.