Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Както кажете, лорд Сняг. — Думите прозвучаха сковано. Тонът намекваше, че Боуен Марш знае къде той би ги сложил.
Замъкът, в който Джон се върна, бе много по-различен от онова, което беше оставил заранта. Откакто го знаеше, Черен замък беше място на безмълвие и сенки, където жалък отряд мъже в черно се движеха като призраци сред развалините на крепост, приютявала някога десет пъти повече от тях. Всичко това се беше променило. Сега светеха светлини от прозорци, в които Джон Сняг никога не беше виждал светлини. Странни гласове отекваха из дворовете, а свободният народ щъкаше по заледените пътеки, познавали години наред само черни ботуши. Пред старите Бараки на Флинт се натъкна на десетина мъже, които се замерваха със сняг. „Играят си — изуми се Джон. — Пораснали мъже си играят като деца, замерват се със снежни топки като Бран и Аря някога, и Роб и мен преди тях.“
Но старата оръжейна на Донал Ноя все още беше тъмна и тиха, а стаите на Джон в дъното на студената ковачница — още по-тъмни. Но щом смъкна наметалото си, Данел надникна през открехнатата врата да съобщи, че Клидас е донесъл съобщение.
— Да дойде. — Джон запали вощеница от жарта в мангала и три свещи от вощеницата.
Клидас влезе порозовял и мигащ, стиснал парче пергамент в меката си длан.
— Ще прощавате, лорд-командир. Знам, че сте уморен, но помислих, че ще искате да видите това веднага.
— Добре си направил. — Джон зачете:
„При Хардхоум с шест кораба. Бясно море. Черна птица изгубен с целия екипаж, два лисенски кораба изхвърлени на Скейн, Нокът поема вода. Много лошо тук. Диваците ядат мъртвите си. Мъртви твари в горите. Браавоските капитани взимат на корабите си само жени и деца. Жени вещици ни наричат ловци на роби. Опит да вземат Бурна врана, шестима от екипажа мъртви, много диваци убити. Осем гарвана отлетяха. Мъртви твари във водата. Пратете помощ по суша, морето бурно. От Нокът, от ръката на майстер Хармун.“
Котър Пайк беше ударил ядосан печата си отдолу.
— Ужасно ли е, милорд? — попита Клидас.
— Много.
„Мъртви твари в гората. Мъртви твари във водата. Шест кораба от единайсетте отплавали.“ Джон нави пергамента намръщен. „Нощта пада. И моята война започва.“
Пренебрегнатият рицар
— Всички на колене пред Негово великолепие Хиздар зо Лорак, четиринайсети с това благородно име, крал на Мийрийн, потомък на Гхиз, октарх на Старата империя, господар на Скаазадан, консорт на Драконите и Кръв на Харпията — изрева херолдът. Гласът му отекна от мраморния под и закънтя сред колоните.
Сир Баристан Селми пъхна ръка под гънката на наметалото си и разхлаби меча си в ножницата. Не бяха разрешени никакви оръжия в присъствието на краля, освен на защитниците му. Като че ли все още го брояха за един от тях, въпреки освобождаването му. Поне никой не се беше опитал да вземе меча му.
Денерис Таргариен предпочиташе да води дворцовия си съвет от скамейка от лъскав абанос, гладка и проста, покрита с възглавнички, които сир Баристан ѝ беше намерил, за да ѝ е по-удобно. Крал Хиздар беше сменил пейката с два внушителни трона от позлатено дърво с високи гърбове, изваяни във формата на дракони.
Кралят се настани на трона отдясно със златна корона на главата и отрупан със скъпоценни камъни скиптър в бледата си ръка. Вторият трон остана празен.
„Важният трон — помисли сир Баристан. — Никакъв драконов стол не може да замени дракон, колкото и изкусно да е изваян.“
Вдясно от двата трона застана Гогор Великана, грамаден мъж със свирепо, покрито с белези лице. Отляво беше Пъстрата котка, със заметната през рамо леопардова кожа. Зад тях стояха Белакво Трошача на кокали и Краз със студените очи. „Опитни убийци — помисли Селми, — но едно е да се изправиш срещу противник в ямата, когато идването му е оповестено с рогове и барабани, а съвсем друго — да намериш скрит убиец, преди да може да удари.“
Денят беше ранен и свеж, но въпреки това той се чувстваше уморен до кости, все едно се е бил цяла нощ. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко сън му трябваше сякаш. Като скуайър можеше да спи десет часа нощем и пак да се прозява, докато се препъва на двора за упражнения. На шейсет и три пет часа на нощ му изглеждаха повече от достатъчно. Предната нощ почти не беше спал. Спалнята му представляваше малка килия до покоите на кралицата, бивша слугинска стая. Обзавеждането включваше легло, нощно гърне, гардероб за дрехите му и дори стол, в случай, че поиска да седне. На масичката до леглото държеше свещ от пчелен восък и статуетка на Воина. Макар и да не беше религиозен, със статуетката се чувстваше по-малко самотен тук, в този чужд град, и към нея се беше обърнал в тъмното си нощно бдение. „Защити ме от съмненията, които ме глождят — беше се помолил, — и ми дай силата да направя каквото е правилно.“ Но нито молитвата, нито утрото му донесоха сигурност.