Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
По пристана се възцари суматоха. Само няколко мига, откакто фургонът на Кадийр беше избухнал, но само слепият нямаше да разбере, че жената в бяло борави с Единствената сила. По кейовете засвистяха брадви, режещи въжета, за да освободят баржите, и екипажите им затласкаха отчаяно съдовете навътре към реката. Гологърди докери и граждани в тъмни облекла с бой си запробиваха път към спасителните палуби. В другата посока мъже и жени се стичаха С писъци и рев към портите и занапираха да влязат в града. А сред тях фигури в кадин-сор надигнаха була и връхлетяха срещу Ланфеар с копня, ножове и голи ръце. Не можеше да има съмнение кой бе източникът на атаката, нито че се сражава с помощта на Силата. Но въпреки това те се стекоха за танц с копията.
Огън се срина над тях на вълни. Стрелите му заразкъсваха онези, които продължаваха напред, и дрехите им пламваха. Не че Ланфеар всъщност се биеше с тях или им обръщаше особено внимание. Все едно че пропъждаше от себе си досадни мухи и хапливчета. Бягащите изгаряха също като онези, които продължаваха да връхлитат за бой. Тя закрачи към Ранд, все едно че нищо друго не съществуваше.
И всичко това — само за няколко удара на сърцето.
Три стъпки беше направила, когато Ранд сграбчи мъжката половина на Верния извор — разтопена стомана и кършещ стоманата лед, сладък мед и купчина воняща тор. Дълбоко в покрова на Празнотата борбата за оцеляване изглеждаше далечна, битката пред него — не по-малко. Докато Моарейн изчезваше под фургона, той преля, притегли зноя от пламъците на Ланфеар и го потопи в реката. Пламъците, поглъщащи доскоро човешки силуети, изчезнаха. В същия миг той отново запреде сплитовете и се появи призрачно сивкав купол, удължен овал, обгръщащ него, Ланфеар и повечето фургони, почти прозрачна стена, изключваща всичко, което вече не беше попаднало вътре. Още докато затягаше сплита, не беше сигурен какво е това и откъде е дошло — някакъв спомен от Луз Терин сигурно, — но пламъците на Ланфеар се заблъскаха в сумрачните му стени и спряха. Смътно успя да зърне хората отвън: мнозина се тресяха по камъните — беше отнел пламъците, но не и разкъсването на плътта; вонята на изгоряло все още висеше във въздуха — но повече от онези, които вече бяха обгорени, нямаше да се подпалят. И вътре се търкаляха тела — купчини овъглени дрипи, някои от които все още плахо помръдваха и стенеха. Всичко това не я интересуваше. Прелетите от нея пламъци загаснаха — нали мухите бяха разпръснати; тя дори не се огледа настрани.
Един удар на сърцето. Беше хладен сред пустошта на Празнотата и дори да изпитваше жал за умрелите, умиращите и обгорените, усещането беше толкова далечно, че все едно го нямаше. Беше самата хладина. Самата празнота. Само гневът на сайдин го изпълваше.
Движение от двете му страни. Авиенда и Егвийн, с очи, приковани в Ланфеар. Беше искал да ги задържи извън това, да го затръшне пред тях. Сигурно се бяха хвърлили напред заедно с него. Мат и Ашмодеан бяха от външната страна — стената беше пропуснала само няколкото първи фургона. Ледено спокоен, той преля Въздух, за да впримчи Ланфеар: Егвийн и Авиенда можеха да я заслонят, докато той я отвлича.
Нещо преряза потоците му и те изплющяха назад толкова силно, че той изпъшка.
— Една от тях ли е? — изрева Ланфеар. — Коя е Авиенда? — Егвийн отметна глава и изви, с оцъклени очи, с цялата болка на света, писнала от устата й. — Коя? — Авиенда се надигна на пръсти, треперейки, и воят й догони този на Егвийн, докато двете се издигаха все по-високо и по-високо.
Мисълта мигом се появи сред празното. „Дух, заплетен така, с Огън и Земя. Ето.“ Ранд усети как нещо се прерязва, нещо невидимо, и Егвийн се срина в неподвижна купчина, а Авиенда — на ръце и колене.
Ланфеар се олюля, очите й се запреместваха от тях към него, като тъмни езера от черен пламък.
— Ти си мой, Луз Терин! Мой!
— Не. — Гласът на Ранд достигна до собствените му уши като от тунел, дълъг цяла миля. „Отвлечи я от момичетата.“ Той продължи да крачи, без да се озърта назад. — Никога не съм бил твой, Миерин. Винаги ще принадлежа на Илиена. — Празнотата потръпна от жал за нещо безвъзвратно изгубено. И от отчаяната борба с нещо друго освен с бича на сайдин. „Аз съм Ранд ал-Тор.“ И „Илиена, сърце мое, винаги и всякога.“ Уравновесен, на ръба на бръснача. „Аз съм Ранд ал-Тор!“ Други мисли се опитаха да се надигнат, да изригнат като фонтан — за Илиена, за Миерин, за това, което трябваше да направи, за да я надвие. Той ги потисна една по една, дори последната. Ако залитнеше на погрешната страна… „Аз съм Ранд ал-Тор!“ — Твоето име е Ланфеар и по-скоро ще умра, отколкото да обикна Отстъпница.