Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Образи пробягаха през болката. Жена в тъмна рокля на търговка, скачаща от коня си, червеният пламък на меча в ръцете му; беше дошла да го убие, с една дузина Мраколюбци. Скръбните очи на Мат: „Аз я убих“. Златокоса жена, лежаща сред потънал в руини коридор, където, изглежда, самите стени се бяха стопили преди да рухнат. „Илиена, прости ми!“ Отчайващ вик.
Можеше да сложи край. Но не можеше. Щеше да умре, и светът навярно с него, но не можеше да си наложи да убие друга жена. Най-страшната шега, която светът бе виждал.
Триейки кръв от устата си, Моарейн изпълзя изпод фургона и се изправи колебливо. В ушите й прокънтя мъжки смях. Очите й неволно пробягаха към Лан и го намериха да лежи почти до мъгливата сива стена на купола над тях. Той помръдна — може би се опитваше да намери сили, за да се изправи, или в предсмъртни гърчове, Тя насила го изтласка от ума си. Беше спасявал живота й толкова пъти, че по право трябваше да му принадлежи, но и тя отдавна беше направила каквото можеше, за да се увери, че той ще оцелее, за да продължи самотната си непрестанна битка със Сянката. Сега той трябваше да живее или да умре без нея.
Ранд беше този, който се смееше, на колене върху каменния пристан. Смееше се и сълзи се стичаха по лицето му, изкривено като на човек, подложен на мъчения. Моарейн усети мраз. Ако го беше надвила лудостта, това бе извън нея. Тя можеше да направи само това, което можеше. Което трябваше да направи.
Обърна се към Ланфеар и гледката я порази като гръм. Защото видя онова, което толкова често я беше спохождало в сънищата й след Руйдийн. Ланфеар, застанала на платформата на фургона, сияеща до бяло от сайдар, обкръжена от усуканата рамка — тер-ангреал и взираща се надолу към Ранд с безмилостна усмивка. Въртеше в ръцете си някаква гривна. Ангреал! Ако не беше ангреалът на Ранд, отдавна щеше да го е съкрушила с това. Или това, или Ланфеар просто си играеше с него. Нямаше значение. На Моарейн не й харесваше този кръг гравирана, потъмняла от вековете кост. На пръв поглед приличаше на акробат, извит назад, за да хване глезените си. Но отблизо щеше да се види, че китките и глезените му са вързани. Не й харесваше, но все пак я беше донесла от Руйдийн. Вчера беше извадила гривната от една торба с дреболии и я беше оставила да лежи там, до прага на мраморната рамка.
Моарейн беше лекичка, дребна женица. Теглото й изобщо не разклати фургона, докато се катереше. Трепна, когато роклята й се закачи на една треска и се раздра, но Ланфеар не погледна към нея. Отстъпницата се беше справила с всяка друга заплаха и и беше останал само Ранд.
Потискайки малкото мехурче надежда — такъв лукс не можеше да си позволи. — Моарейн се закрепи за миг на опашката на фургона, а после прегърна Верния извор и скочи към Ланфеар. На Отстъпницата й остана само миг, колкото да се извърне, преди Моарейн да я удари, вкопчвайки се в гривната. Лице в лице, двете се преобърнаха през рамката на тер ангреала, И била светлина погълна всичко.
Глава 53
Чезнещи слова
Сред дълбините на свиващата се Празнота Ранд зърна Моарейн, засилила се от небитието, за да се хвърли върху Ланфеар. Атаките срещу него секнаха, когато двете жени политнаха през рамката на тер-ангреала сред лумналата бяла светлина, която продължи безкрай: тя изпълни извития правоъгълник от червен мрамор, сякаш мъчейки се да нахлуе през него, избивайки някаква невидима преграда. Сребристосини мълнии засвистяха в дъги около тер-ангреала, все по-свирепо неистови; дразнещо слуха бръмчене проряза въздуха.
Ранд едва успя да се изправи. Болката все още беше тук, но тежестта си бе отишла, с обещанието, че и болката ще я последва. Не можеше да откъсне очи от тер-ангреала. „Моарейн.“ Името й увисна в главата му, прорязвайки покрова на Празнотата.
Лан се понесе покрай него, вторачен във фургона и наведен, сякаш само стъпките му напред можеха да го задържат да не падне.
Повече от това да остане прав беше извън възможностите на Ранд в този момент. Той преля и задържа Стражника с потоци на Въздух.
— Ти… Нищо не можеш да направиш, Лан. Не можеш да тръгнеш след нея.
— Знам — отвърна Лан безнадеждно. Не оказа съпротива, само продължи да се взира към тер-ангреала, погълнал Моарейн. — Светлината мир да ми прати дано, знам.
Самият фургон вече бе пламнал. Ранд се опита да потуши пламъците, но щом отнемеше топлината от един пламък, мълниите подпалваха нов. Самата рамка на вратата запуши, макар да беше от камък, с бял, кисел пушек, който започна да се трупа на гъсти валма под сивия купол. И най-лекият полъх пареше ноздрите на Ранд и го караше да кашля; там, където пушекът го отри, кожата му настръхна и го засърбя. Той припряно развърза сплита на купола, разпръсна го, вместо да чака да се разпадне, и запреде около фургона висок комин от Въздух, блеснал като от стъкло, за да отнесе пушеците на високо и надалеч. Едва тогава пусна Лан. Не изключваше възможността той все едно да се втурне да последва Моарейн, стига да може да се добере до фургона. Сега той целият беше лумнал в пламъци, заедно с мраморната рамка, която се топеше, сякаш беше от восък, но за един Стражник и това можеше да е без значение.