Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Той затвори грижливо вратата, обърна се… и щеше да изкрещи, ако гърлото му не беше се стиснало толкова, че да не може да издаде и звук.
Жената, която стоеше там, бе облечена в бяла коприна, но не беше дебела. Беше най-красивата жена, която бе виждал. Очи като тъмни бездънни планински езера, сребърен колан, стегнал тънкото й кръстче, сребърни луни в лъскавочерната й коса. Кадийр знаеше това лице от сънищата си.
Коленете му тупнаха на пода и той изхриптя:
— Велика господарке! Как мога да ви служа?
Ланфеар все едно гледаше някакво насекомо, което можеше да стъпче с върха на пантофката си или да го остави да си пълзи.
— Като покажеш своето покорство на заповедите ми. Твърде много работа имах, за да мога сама да следя Ранд ал-Тор. Кажи ми — какво е направил той, освен че завзе Кайриен? И какво замисля да прави?
— Трудно е, велика господарке. Не може такъв като мен да се доближи до такъв като него. — Насекомо, говореха тези студени очи. Насекомо, на което е позволено да живее, докато има полза от него. Кадийр прерови в ума си всичко, което бе успял досега да види и да чуе или за което да се досети. — Изпраща големи маси айилци на юг, велика господарке, макар че не разбирам защо. Тайренците и кайриенците, изглежда, не забелязват, но не мисля, че те могат да отличат едни айилци от други. — Нито пък той. Не би посмял да я лъже, но ако реши, че е по-полезен, отколкото беше наистина… — Основал е някаква школа, в палата на един бивш Дом, от който не е оцелял никой… — Отначало не можеше да се разбере дали това, което чува, й харесва, но когато той продължи, лицето й започна да помръква.
— Какво е това, което искаш да видя, Моарейн? — подвикна Ранд нетърпеливо, докато връзваше юздите на Джейде-ен за колелото на последния фургон.
Тя стоеше на пръсти и надничаше над капака на фургона към две бурета, които му се сториха познати. Освен ако не грешеше, в тях се пазеха двата печата от куендияр, грижливо увити във вълна, за да не пострадат, след като вече не бяха несъкрушими. Той усети осезаемо покварата на Тъмния — сякаш изтичаше от буретата, като смътна воня от нещо, гниещо скрито в някой тъмен ъгъл.
— Тук ще е безопасно — промърмори Моарейн. Надигна грациозно полите си и закрачи покрай редицата фургони. Лан я последва по петите — като полупитомен вълк, с плаща, увиснал на гърба му и стелещ се на смущаващи окото вълни от цвят и празнота.
Ранд ги изгледа ядосано.
— Тя каза ли ти какво е, Егвийн?
— Само, че трябва да видиш нещо. Че така или иначе е трябвало да дойдеш тук.
— Трябва да се доверяваш на Айез Седай — каза Авиенда също така твърдо, но с лека нотка на съмнение. Мат изсумтя.
— Добре, смятам да го разбера веднага. Натаил, иди да кажеш на Баел, че ще бъда при него след…
В предния край на редицата фургонът на Кадийр избухна и отломките полетяха към околните. Ранд се затича натам след Моарейн и Лан. Времето сякаш забави ход, всичко започна да става наведнъж, сякаш въздухът се превърна в желе, прилепващо и задържащо всеки миг.
Ланфеар изникна сред оглушителната тишина с нещо отпуснато, бледо и прошарено с червени нишки в ръка — то се влачеше зад нея, докато тя пристъпваше надолу по невидими стъпала. Лицето й бе като маска, изсечена от лед.
— Той ми каза, Луз Терин — изкрещя тя и запокити белия парцал във въздуха. Нещо го подхвана и в миг го изду в окървавени, прозрачна статуя на Хаднан Кадийр — беше кожата му, одрана цялата. Фигурата се сви и се срина на земята, а гласът на Ланфеар се извиси до писък: — Позволил си на друга да те докосне! Пак!
Миговете се бяха слепили един в друг и всичко стана наведнъж.
Преди Ланфеар да стъпи върху каменните плочи на пристана, Моарейн надигна още повече полите си и се затича право към нея. Колкото и бърза да беше, Лан се оказа още по-бърз, пренебрегвайки вика й: „Не, Лан!“ Мечът се измъкна, дългите крака го понесоха пред нея, сменящият цветовете си плащ се развя. Изведнъж той като че ли се блъсна в невидима каменна стена, отскочи назад и отново, залитайки, се опита да се хвърли напред. Още една крачка и сякаш нечия гигантска ръка го шибна отстрани и той отхвърча на десет крачки във въздуха и падна на камъните.
Докато той все още се носеше във въздуха, Моарейн се хвърли напред и се озова лице в лице с Ланфеар. Само за миг. Отстъпницата я изгледа, сякаш учудена какво е застанало на пътя й, а после Моарейн бе шибната настрана така силно, че се претъркули няколко пъти и се скри под един от фургоните.