Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Няма я вече. Не мога да усетя присъствието й — изтръгна се от гърдите на Лан. Той се обърна и закрачи покрай редицата фургони, без да поглежда назад.
Докато проследяваше Стражника с очи, Ранд зърна Авиенда — на колене, придържаща Егвийн. Освободи сайдин и се затича по пристана. Физическата болка, доскоро така далечна, се срина върху плещите му, но той тичаше и тичаше. Ашмодеан също беше там и се оглеждаше, сякаш очакваше Ланфеар да изскочи иззад някой фургон. И Мат, приклекнал с копието си в ръка — с другата правеше вятър на Егвийн с шапката си.
Ранд се закова на място.
— Тя…
— Не знам — отвърна Мат отчаяно.
— Още диша. — Авиенда го изрече несигурна колко ще продължи това. В следващия миг очите на Егвийн потрепнаха и се отвориха и пак в същия миг Амис, Баир, Мелайне и Сорилея грубо се промушиха покрай Ранд и коленичиха в кръг около двете млади жени.
— Чувствам… — заговори немощно Егвийн и спря, за да преглътне. Лицето й беше обезкървено и бледо. — Аз… боли ме. — От едното й око потече сълза.
— Разбира се, че ще те боли — каза бодро Сорилея. — Така става, когато позволиш да те забъркат в мъжки кроежи.
— Тя не може да отиде с теб, Ранд ал-Тор. — Слънцекосата хубост на Мелайне излъчваше неприкрит гняв, но тя не го гледаше — можеше да е гняв към него или към онова, което се бе случило.
— Ще се… ще се оправя… с малко почивка — прошепна Егвийн.
Баир навлажни един парцал с вода и го постави на челото й.
— Ще се оправиш, но с много почивка. Боя се, че тази нощ няма да можещ да се срещнеш с Нинив и Елейн. Няколко дни няма да пристъпиш до Тел-айеран-риод, докато не се възстановиш напълно. И недей да ме гледаш така опърничаво, момиче. Ще следим сънищата ти, ако потрябва, и ще те дадем на Сорилея да се оправи с теб, ако само си помислиш за непокорство.
— На мен повече от веднъж няма да се опънеш, Айез Седай или не — каза Сорилея, но с лека нотка на съчувствие, странно несъответстваща на мрачното й набръчкано лице. Отчаянието, изписало се по чертите на Егвийн, бе явно.
— Аз поне съм достатъчно добре, за да направя това, което трябва — каза Авиенда. Всъщност тя не изглеждаше много по-малко съсипана от Егвийн, но успя да изгледа Ранд предизвикателно, сякаш очакваше той да възрази. Непокорството й се стопи донякъде, щом усети, че четирите Мъдри я гледат. — Добре съм — отрони тя.
— Разбира се — отвърна Ранд кухо.
— Наистина съм добре — настоя тя. Каза го на него: избягваше старателно да срещне погледите на Мъдрите. — Ланфеар ме държа миг по-малко от Егвийн. Това е предостатъчно, за да се види разликата между двете ни. Имам тох към теб, Ранд ал-Тор. Не мисля, че сами щяхме да оцелеем много дълго. Много е силна тя. — Очите й пробягаха към горящия фургон. Свирепите пламъци вече го бяха сринали на безформена овъглена купчина и червеният мраморен тер-ангреал вече изобщо не се виждаше. — Не можах да видя всичко, което стана.
— Тях… — Ранд се окашля. — Тях двете вече ги няма. Ланфеар е мъртва. А също и Моарейн. — Егвийн заплака и хлиповете я разтърсиха в прегръдката на Авиенда. Авиенда също всеки миг щеше да се разплаче.
— Ти си глупак, Ранд ал-Тор — каза Амис и се изправи. Удивително младото й лице под забрадката и бялата коса се беше втвърдило като камък. — За това, както и за много други неща, си наистина голям глупак.
Той сведе очи под укорителния й поглед. Моарейн беше мъртва. Мъртва, защото той не можа да се насили да убие една Отстъпница. Не знаеше дали му се иска да заплаче, или да се разсмее диво; което и да направеше, не мислеше, че ще може да се спре.
Тази част от пристана, която се беше опразнила, докато той издигаше купола, отново се изпълваше, макар че никой не смееше да се доближи до мястото, където доскоро стоеше призрачната сива стена. Наоколо се движеха Мъдри, да помогнат на обгорените, да утешат умиращите, подпомагани от облечени в бели роби гай-шайн и мъже в кадин-сор. Стонове и плач късаха душата му. Беше се забавил. Моарейн мъртва; никакво Церителство дори за най-тежко пострадалите. Защото той… „Не можех. Светлината да ми е на помощ, не можех!“