Крахът на титаните [bg]

Крачеше бавно и се взираше през стелещата се мъгла. Ако наистина този човек беше Лев, той щеше да е променен, разбира се. През последните пет години самият Григорий беше загубил един преден зъб и по-голямата част от дясното си ухо. Навярно се беше променил и с друго, без да забележи. Какви ли щяха да са промените у Лев?

Скоро от бялата мъгла се появиха две фигури: руски войник в опърпана униформа и саморъчно направени обуща, а до него — един мъж, който изглеждаше като американец. Това ли беше Лев? Беше късо подстриган, по американски, и не носеше мустаци. Както на всички американски войници, лицето му беше обло и добре охранено, а под хубавата нова униформа раменете му бяха месести. С все по-голямо недоверие забеляза, че униформата е офицерска. Нима брат му беше американски офицер?

И пленникът се взираше в него. Когато приближи, Григорий видя, че това наистина е брат му. Изглеждаше променен и това не беше само общото излъчване на спокойно добруване. Дължеше се повече на стойката на Лев, на израза на лицето му и главно на погледа му. Беше загубил момчешката напереност за сметка на известна предпазливост. Всъщност, Лев беше пораснал.

Когато се приближиха още, Григорий си спомни всички разочарования от Лев и на устата му дойдоха куп обвинения, ала не ги изрече. Просто разпери ръце и прегърна Лев. Разцелуваха се, потупаха се по гърбовете, пак се прегърнаха и Григорий откри, че плаче.

След малко качи Лев на влака и го заведе във вагона, който използваше за кабинет. Заръча на адютанта да донесе чай. Разположиха се в две овехтели кресла.

— Значи си във войската? — попита невярващо Григорий.

— В Америка въведоха задължителната служба.

Това обясняваше нещата. Лев никога не би постъпил доброволно.

— При това си офицер!

— Както и ти — отвърна Лев.

Григорий поклати глава.

— В Червената армия премахнахме чиновете. Аз съм военен комисар.

— Но още има хора, които поръчват чая, и такива, които го носят — рече Лев, когато адютантът се върна с чашите. — Мама щеше да се гордее, нали?

— Направо щеше да се пръсне от гордост. А ти защо не ми писа? Мислех, че си загинал!

— Ох, по дяволите, извинявай. Толкова ми беше противно, задето ти взех билета, че ми се искаше да пиша, че мога да платя за пътуването ти. Все отлагах, докато събера повече пари.

Неубедително оправдание, съвсем присъщо на Лев. Той никога не ходеше по забави, ако няма модерно сако, и отказваше да влезе в кръчма, ако няма пари да черпи наред.