Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Като че ли се плъзгахме по блестящата вътрешност на гигантска и хаотично навита морска раковина. Само дето движението ни беше безшумно, а ние самите представлявахме безтелесни точки разум.
Скоростта ни сякаш непрекъснато се увеличаваше, както и моето главоболие, каквото не си спомнях да съм изпитвал при предишното ми минаване през този Лабиринт. Може би се дължеше на преумората ми или на стремежа да ускоря процеса. Минавахме с взлом през бариерите, заобиколени от стабилни, греещи стени от светлина. Вече чувствах как отмалявам, завива ми се свят. Ала не можех да си позволя лукса да изпадна в безсъзнание, нито да намаля темпото, след като бурята беше толкова близо до нас. Отново, със съжаление, почерпих сили от Рандъм — този път просто, за да продължим играта. Понесохме се напред.
Сега нямах онова пробождащо, огнено усещане, че получавам нова форма. То вероятно се е дължало на настройката ми. Предишното ми минаване сигурно ме бе снабдило с някакъв имунитет в това отношение.
След неизмерим във времето интервал ми се стори, че Рандъм започва да залита. Изглежда бях прекалил с изчерпването на енергията му. Зачудих се, дали ще му останат достатъчно сили, за да се справи с бурята, ако продължа да го използвам. Реших да не рискувам повече. Доста голяма част от пътя беше вече зад гърба ни. Би трябвало да е способен да продължи и без мен, ако се стигнеше дотам. Сега щях само да го съпровождам, докъдето можех. По-добре аз да се изгубех тук, отколкото и двамата.
Носехме се напред, сетивата ми се съпротивляваха, но виенето на свят се усилваше. Съсредоточих усилията си върху напредъка ни и изхвърлих всичко останало от съзнанието си. Струваше ми се, че наближаваме центъра, когато пред очите ми притъмня, а знаех, че не се дължи на Лабиринта. Опитах се да подтисна надигащата се в мен паника.
Нямаше полза. Почувствах, че губя съзнание. Толкова наблизо! Сигурен бях, че сме съвсем към края. Щеше да е така лесно да…
Заля ме черна вълна. Последното ми усещане беше осъзнаване на загрижеността на Рандъм.
Нещо проблясваше в оранжево и червено отвъд стъпалата ми. Дали не бях попаднал в някакъв астрален ад? Продължих да се взирам, докато съзнанието ми бавно се проясняваше. Светлината бе заобиколено от тъмнина и…
Чуваха се гласове, познати…
Ясно. Лежах по гръб, с крака към огъня.
— Всичко е наред, Коруин. Не се безпокой.
Тези думи бяха произнесени от Файона. Завъртях глава. Тя бе седнала на земята над главата ми.
— Рандъм…? — попитах.
— Той също е добре… татко.
Мерлин седеше от дясната ми страна.
— Какво стана?
— Рандъм те донесе дотук — отвърна Файона.
— Настройването успешно ли е?
— Той смята, че да.
Помъчих се да седна. Тя се опита да ми попречи, но въпреки това се надигнах.
— Къде е Рандъм?
Файона посочи с очи.
Погледнах натам и го видях. Той стоеше с гръб към нас, на около трийсет метра разстояние, върху една скална тераса, с лице към бурята. Тя беше вече съвсем близо и вятърът развяваше дрехите му. Пред него се кръстосаха светкавици. Тътенът на гръмотевиците долетя почти мигновено.
— Откога… е там? — запитах.
— Само от няколко минути — отговори Файона.
— Толкова време ли е минало… от завръщането ни?
— Не — каза тя. — Вие излязохте доста отдавна. Рандъм първо поговори с останалите и нареди войските да се оттеглят. Бенедикт ги поведе към черния път. Сега пресичат бездната.
Обърнах глава.
По черния път се забелязваше движение, една тъмна колона, насочила се към цитаделата. Помежду ни плаваха призрачни ивици; в далечината пробляснаха няколко искри. Над главите ни небето бе описало пълен кръг и ние пак се намирахме под нощната му половина. Отново ме завладя странното усещане, че някога много отдавна съм бил тук, за да видя, че това, а не Амбър, е истинският център на мирозданието. Опитах се да надникна в спомена. Той изчезна.
Огледах накъсания от светкавици здрач около мен.
— Всички ли… тръгнаха? — обърнах се към Файона. — Ти, аз, Мерлин и Рандъм ли сме… единствените, които останаха тук?
— Да — рече тя. — Искаш ли сега да ги последваш?
Поклатих отрицателно глава.