Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Не ми се вижда много вероятно в обозримото бъдеще — съгласих се аз.
— Хубаво — кимна той. — Беше единственото нещо, което не исках да правя.
— А какво искаше да правиш?
— Исках да мина през Лабиринта в Амбър, както бе направила майка ми и да се сдобия с власт над Сенките, така че да пътувам сред тях, да виждам интересни земи и да върша различни неща. Смяташ ли, че бих могъл да го направя?
Отпих отново от виното и му го подадох.
— Напълно възможно е — казах, — Амбър вече да не съществува. Всичко зависи от това, дали дядо ти е успял да постигне онова, което се опитваше… а той вече не е между живите, за да ни каже какво е станало. Ала във всички случаи, има един Лабиринт. Ако оживеем след тази дяволска буря, обещавам да ти намеря Лабиринта, да ти дам инструкции и да се погрижа да минеш през него.
— Благодаря — усмихна се Мерлин. — А сега ще ми разкажеш ли за пътуването си дотук?
— По-късно — отвърнах аз. — Те какво ти разправяха за мен?
Той погледна встрани.
— Учеха ме да не одобрявам много от нещата, свързани с Амбър — заговори най-накрая. — За теб ми казваха да те уважавам, като мой баща. Но ми напомняха, че си на страната на врага. — Настъпи кратко мълчание. После Мерлин продължи: — Спомням си онзи път, когато патрулирах и ти дойде тук. Открих те след двубоя ти с Куон. Изпитвах смесени чувства. Ти току-що бе убил човек, когото познавах и все пак… не можех да не се възхитя на стойката, която беше заел. В твоето лице видях своето собствено. Беше много странно. Исках да те опозная по-добре.
Небето бе описало пълен кръг и сега мракът се намираше над нас, а цветната част осветяваше Царството на хаоса. Тъмнината сякаш подчертаваше неотменното приближаване на бурята. Наведох се напред, взех си ботушите и започнах да ги обувам. Скоро щеше да се наложи да потеглим.
— Ще трябва да продължим разговора си в твоята родина — рекох. — Време е да бягаме от бурята.
Той се обърна и се взря в стихията, после погледна назад към бездната.
— Мога да извикам ефир-път, ако искаш.
— Имаш предвид онези плаващи мостове, по един от които дойде ти в деня на нашата среща?
— Да — потвърди Мерлин. — Много са удобни. Мо…
Откъм скупчените ми роднини долетя внезапен вик. Не видях нищо да ги заплашва, като ги огледах. Изправих се и направих няколко крачки към тях, а Мерлин се надигна, за да ме последва.
И тогава я видях. Една бяла форма, която сякаш стъпваше по въздуха и се изкачваше откъм бездната. Предните й копита най-после стигнаха до ръба и тя стъпи на земята. След което застина неподвижна, загледана във всички нас: нашият Еднорог.
XIII
За миг болката и изтощението ме напуснаха. Усетих да се надига нещо като надежда, докато наблюдавах изящната бяла форма, която стоеше пред нас. Част от мен искаше да се втурне напред, но нещо по-силно ме задържаше да стоя неподвижен и да чакам.
Колко дълго останахме така, не можех да определя. Долу, върху склона, войниците се приготвяха за пътуване. Завързваха пленниците, товареха конете, прибираха оръжията. Ала и те изведнъж бяха преустановили дейността си. Не беше нормално толкова бързо да доловят какво става, но всички глави, които виждах, бяха обърнати в тази посока, към Еднорога на ръба, очертал се върху това лудо небе.
Изведнъж осъзнах, че вятърът зад гърба ми е стихнал, макар гръмотевиците да продължаваха с грохота си, а светкавиците да хвърляха танцуващи сенки пред краката ми.
Помислих си за другия случай, в който бях видял Еднорога — когато изровихме трупа на сянката-Кейн и аз бях победен в двубоя с Жерар. Припомних си историите, който бях чувал… Дали наистина тя би могла да ни помогне?
Еднорогът направи крачка напред и спря.
Беше толкова прекрасна, че се чувствах обнадежден само от вида й. Ала тя събуждаше и някаква болка — красотата й бе от вида, който трябва да се поема в малки дози. Долавях по някакъв начин и невероятният ум, който се криеше в тази снежнобяла глава. Ужасно ми се искаше да я докосна, но знаех, че не може.