Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Той разрови жарта и хвърли отгоре й шепа съчки. После седна близо до огъня и ми кимна. Приближих се и седнах до него.
— За тази история, с кралстването… — започна той. — Какво да правя, Коруин? Заварва ме съвсем неподготвен.
— Какво има да правиш? Работата сигурно е много добра.
— Мислиш ли, че ми се сърдят?
— Ако е така, не им пролича — уверих го аз. — Ти си добър избор, Рандъм. Толкова много неща станаха напоследък… На практика татко ни е закрилял, може би дори повече, отколкото е било полезно за нас. Тронът очевидно не е цветя и рози. Предстои ти доста тежка работа. Убеден съм, че и другите го съзнават.
— Ами ти?
— Аз се стремях към трона, защото Ерик го искаше. На времето не го разбирах, но това е истината. Той беше наградата в една игра, която играхме дълги години. Всъщност, целта на вендетата. Бях способен да го убия за него. Сега се радвам, че той си намери друг начин да умре. С Ерик повече си приличахме, отколкото се различавахме. Това също го осъзнах наскоро. Но след неговата смърт, аз все си намирах причини да не се кача на трона. Накрая ми стана ясно, че изобщо не съм го желал. Наистина. Ти си добре дошъл на него. Управлявай справедливо, братко. Сигурен съм, че ще го направиш.
— Ако Амбър все още съществува — проговори той след малко, — ще се опитам. Добре, хайде да се залавяме за тази работа с Рубина. Бурята вече е неудобно близо.
Кимнах и поех камъка от ръката му. Хванах го за верижката и го задържах така, че огънят да свети зад него. Светлината го прониза, вътрешността му стана видима.
— Наведи се по-близо и гледай в Рубина заедно с мен — наредих аз.
Той ме послуша и докато двамата гледахме в камъка, му поръчах:
— Мисли за Лабиринта — и аз самият започнах да мисля за него, като се стараех да извикам в паметта си плетениците и извивките му, светещите в бледа светлина линии.
Стори ми се, че забелязах малък дефект близо до центъра на камъка. Замислих се за него, докато си представях извивките, завоите, Воалите… токът, който струеше през мен всеки път, когато изминавах целия маршрут.
Несъвършенството в камъка стана по-ясно.
Наложих върху него волята си и го извиках да излезе цялото, да се очертае. Когато това се случи, усетих да ме залива познато чувство. Същото, което ме бе обзело в онзи ден на моето собствено настройване към Рубина. Надявах се само да имам достатъчно сили, за да мина още веднъж през това преживяване.
Протегнах се и стиснах Рандъм за рамото.
— Какво виждаш? — попитах.
— Нещо, подобно на Лабиринта — каза той, — само че е триизмерно. Лежи върху дъното на някакво червено море…
— Ела с мен тогава. Трябва да отидем там.
Отново изпитах онова усещане за движение, първо носене напред, после падане с все по-голяма скорост към никога напълно видимите синусоиди на Лабиринта в Рубина. С волята си тласках телата ни напред, чувствайки присъствието на брат ми до мен, а блясъкът на Рубина, който ни заобикаляше помръкна и се превърна в чернотата на ясно нощно небе. Този специален Лабиринт нарастваше с всеки удар на сърцето ми. Кой знае защо, процесът ми се струваше по-лесен от друг път — може би, защото вече бях настроен.
Като чувствах Рандъм до мен, аз го поведох напред, докато познатата форма нарастваше и началото й ставаше все по-ясно забележимо. Тръгнахме натам и се опитах отново да възприема изцяло този Лабиринт, ала пак се загубих сред извивките на допълнителното му измерение. Големи криви, спирали и сякаш завързани на възел кривулици се разгръщаха пред нас. Както и преди, ме обзе благоговение, като усетих, че застаналия до мен Рандъм изпитва същото.
Стигнахме до началото и бяхме погълнати от него. Навсякъде около нас струеше потрепваща ярка светлина, пронизвана от искри при нашето минаване. Този път съзнанието ми бе напълно ангажирано от процеса и Париж ми изглеждаше много далеч…
Подсъзнателни спомени ме предупреждаваха за по-трудните места, където впрягах в работа желанието си — волята си, ако предпочитате, — за да ускоря движението ни по виещия се маршрут и безразсъдно черпех сили от Рандъм.