Триумфът на кралицата [bg]

Гроня кимна:

— Да. Семейство Халоран, а не Ланън бяха най-големият ни проблем през изминалите няколко десетилетия.

— Какво правеха семейство Халоран? — попитах тихо.

— Главно грабителски набези — отвърна тя. — Беше им лесно, тъй като споделяме обща териториална граница. Крадяха добитък от загражденията ни и храна от складовете ни. Ако им окажехме съпротива, опожаряваха селата ни. На няколко пъти изнасилваха жените ни. Имаше доста зими, в които бяхме на ръба на гладната смърт. Оцелявахме в такива моменти благодарение на семейство Маккари, които деляха запасите си с нас.

— В такъв случай, значи, сте близки с дома Маккари? — попитах и при тези думи Гроня се засмя.

— Ах, лорд Ейдън, спокойно можете да ме попитате направо.

— Имате ли съюз с тях?

— Да — отговори тя. — Съюз, сключен само преди пет години. Но такъв, който няма да бъде лесно нарушен. — Зачудих се дали се опитваше да ми каже, че може да е трудно между нас да се формира съюз, тъй като между Маккуин и Маккари исторически все още имаше вражда.

Размърдах се в стола си и избутах чинията с десерта си настрана.

— Не бих дръзнал да искам от Вас да развалите съюз, опазил Вас и хората Ви живи, лейди Гроня.

— Тогава за какво молите, лорд Ейдън?

— Да се закълнете открито във вярност на Изолда Кавана, че ще я подкрепите като законна кралица на това кралство.

За миг Гроня просто се взираше в мен, но в ъгълчетата на устните ѝ имаше усмивка.

— Изолда Кавана. Как копнеех да изрека името ѝ през изминалите няколко години. — Тя погледна съпруга си, който я наблюдаваше внимателно. Сякаш разговаряха чрез мислите си, чрез погледите си. — Все още не мога да се закълна в нищо, лорд Ейдън. — Насочи вниманието си обратно към мен. — Това, за което моля, е разговор насаме с Изолда Кавана. Ако го получа, ще обявя подкрепата си.

— Тогава ще се погрижа да разговаряте с кралицата.

— Вече я наричате така? — В тона ѝ нямаше насмешка, единствено любопитство.

— Винаги съм я възприемал така — отвърнах. — Още откакто бяхме деца.

— И имате доверие на нея… и на магията ѝ?

Бях поразен от въпроса на Гроня.

— Готов съм да поверя живота си на Изолда — отвърнах искрено. — Въпреки че ще позволите ли да попитам какво в магията ѝ Ви интересува?

Гроня не каза нищо. Но отново хвърли поглед към Роуан.

Светлината на свещите потрепна, макар да нямаше течение. Сенките започнаха да се промъкват по масата сякаш оживяваха. В периферното ми зрение светлината и тъмнината се преплетоха и раздвижиха като в танц. А косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изпитах внезапното усещане, че семейство Дермот си говорят, че умовете им разговарят. Че между тях преминава невидимо течение и единственото друго преживяване, на което бих могъл да го оприлича, беше моментът, когато Бриена окачи Камъка на здрача на шията на Изолда, мигът, когато магията се пробуди.