Признаци на живот [bg]

7

30 март 1990 г.

8:15 сутринта

Робърт отключи вратата и влезе в офиса си, разположен в старо здание на Сити Хол. Сложи чантата върху канапето и отиде до прозореца. По стъклото се стичаха вадички от поройния дъжд. Не помнеше толкова дъждовен март в Бостън.

Чу зад себе си секретарката Дона. Тя носеше традиционното сутрешно кафе и цял куп телефонни съобщения.

— Ама че временце! — изпъшка Дона.

Той се обърна. Седнала отляво до бюрото му, тя преглеждаше съобщенията. Беше висока жена, косата й бе изрусена и тъмните коренчета се виждаха отдолу. Лицето й беше заоблено, но не несимпатично. Тялото й стройно и стегнато благодарение на непрекъснати упражнения по аеробика. Беше отлична секретарка: честна, сигурна и всеотдайна. Нейните изисквания бяха съвсем нормални и в момента Робърт се запита защо не бе се оженил за жена като Дона. Животът му щеше да е съвсем предвидим.

— Искате ли захар в кафето? — запита тя любезно.

— Не, не желая кафе.

— Нещо май сме сприхави тази сутрин?

Той разтърка очи, а после седна зад бюрото си.

— Съжалявам, но жена ми ме подлудява.

— Пак по повод лечението ли? — запита плахо тя.

— Сега от тия безкрайни процедури инвитро и тъпкането с хормони е загубила всякакъв самоконтрол.

— Съжалявам — каза съчувствено Дона.

— И за проклетия срещнала стара своя приятелка от студентските години в същото положение. Двете се навиват взаимно и в момента са се наканили да нахлуят в здравното заведение, за да се доберат до медицинската документация. Тревожи ме много психическото й състояние. Но какво мога да направя аз? На всичко отгоре в тази клиника има пазачи, въоръжени с яки „Колт питон“-и. Наистина се страхувам за нея.