Войната срещу рулите [bg]

Колебанието на Макленън приключи. Той беше решителен човек.

— Все пак ще трябва да се уверим, че звярът ще остане затворник и няма да нанася повече никакви вреди — каза той. — Карлинг, дай му още пет минути от този газ. После отвори вратата.

Пет, тридесет… шестдесет минути — това нямаше никакво значение. Изуолите бяха земноводни и час и половина би било най-вероятното време, необходимо за сигурното упояване на някой от тях.

Обстоятелството, че Макленън бе приел донякъде теорията на Джеймисън стана причина изуолът накрая да вземе твърдо решение. Сега или никога. Джеймисън трябваше да умре, и то по такъв начин, че моментната вяра на Макленън в разумността на изуолите да бъде разбита завинаги.

Той се раздвижи, така че да може да действа мигновено, после се отпусна, защото усети, че Джеймисън се е приближил и се кани да погледне през единия отвор.

— Командире, моля настоятелно да преустановите използването на този газ — протестира остро Джеймисън. — Никой не знае какво е влиянието му върху един изуол.

— Нали го използвахте, когато ги заловихте.

— Имахме късмет.

— Добре, Карлинг — каза Макленън. — Спри газа и отвори вратата. Всички се отдръпнете.

— Какво възнамерявате да правите? — попита Джеймисън.

— Ако е в безсъзнание, просто ще го пренесем при нас.

Джеймисън, изглежда, се примири и предложи:

— Нека аз да му сложа ремъците.

Изуолът видя мислено как Джеймисън пристъпи към вратата, която в момента се отваряше, и скочи напред.

Вратата се отвори широко и изуолът и човекът се оказаха лице срещу лице. Трите подредени в линия стоманеносиви ясни очи бяха на едно равнище със спокойната, немигаща двойка кафяви.

Зад човека имаше нервно суетене на няколко напрегнати съзнания. Изуолът ги измести на заден план в мислите си.

Ставаше нещо удивително. Въпреки своето отчаяно намерение той се колебаеше. Смътно разбра защо. По-рано, преди няколко дни, бе убил хората безмилостно, защото за тях той беше звяр, а те за него и неговата раса — врагове.

Сега беше различно. Този човек беше приятел, извън всякакво съмнение. И още нещо. Те бяха две застанали едно срещу друго разумни същества и въпреки че изуолът съзнаваше това само смътно, той чувстваше родството, което съществуваше помежду им, след като вече бяха осъществили контакт.

Разбираше с една отдалечена част на съзнанието, че между разумните форми на живот винаги има известен антагонизъм. Неговото емоционално развитие обаче не бе стигнало до тази точка, така че в момента доминираше чувството за комуникация и родство.

И тогава Джеймисън заговори с нисък плътен глас. Думите бяха неразбираеми за изуола, но мислите бяха ясни.

— Аз съм твой приятел и стоя между теб и сигурна смърт. Не защото тези хора са твои врагове, а защото ти не им позволяваш да бъдат твои приятели. Ти можеш лесно да ме убиеш. Зная също, че не считаш живота си за важен. Но помисли върху следното: докато ние стоим тук, някой изуол на твоята родна планета може би убива човешко създание или то убива него. И макар да ни разделя огромно разстояние, в твои ръце е да решиш сега дали тези безсмислени убийства ще спрат скоро, или ще продължат още дълго. Не мисли, че ти предлагам лесен, непочтен изход. Задачата да се установят хармонични отношения между изуолите и хората няма да бъде проста. Много членове и от двете раси трябва да бъдат убедени. Ще срещнеш много хора, които гледат на всички създания като на твърде различни от себе си, като на животни и вследствие на това — като на по-нискостоящи от тях. Невежите не управляват този свят, но те може да поставят на изпитание твоето търпение. Мнозина от твоята раса ще гледат първоначално на теб като на предател, просто защото не разбират истината подобно на тези хора тук зад мен. Работата да ги накараме да разберат може да се окаже дълга и трудна, но с твоя помощ тя може да бъде извършена. И тя трябва да започне веднага.