Лятото на ангелите [bg]

— Добре.

Дръжките си остават малко разкривени дори след като правя всичко по силите си — вероятно винтчетата ще имат нужда от намесата на професионалист, — но така е малко по-добре, а стъклата са достатъчно ясни да виждам, че зениците на Емилия са разширени, но не и прекалено. Ударена достатъчно силно да се замае и да се поотпусне, но вероятно недостатъчно, за да предизвика сътресение.

— Емилия, какво се случи, миличка?

Тя ми разказва история, вече болезнено позната, но за разлика от останалите — Рони, сломен и послушен, и Сара, която защитава братчето и сестра си, — Емилия се е сборила със събудилата я жена, която я завлякла насила в стаята на родителите й.

— Нарече ме неблагодарница — шепне тя, докато следи как пращам информацията като съобщение до Холмс и Едисън. Накланям телефона така, че да вижда екрана. Холмс отговаря, докато пиша на Едисън, и ме известява, че пристигат с линейка. Моли да продължавам да говоря с Емилия, вместо да звъня на 911.

Това го мога.

— Според теб защо го е направила?

— Тя каза… каза, че ми помага. Щяла съм да бъда в безопасност. Каза ми да спра да се боря, а аз не го направих. Тя ме удари. Уби родителите ми, а аз трябваше да гледам… — Емилия диша все по-забързано, плитко и насечено, раменете й треперят. Завъртам се настрани и нежно я притискам зад гърба, за да се наведе напред.

— Главата между коленете, mija, или поне я свали колкото успееш по-надолу. Просто дишай… — продължавам да я придържам зад гърба, без да натискам, нито я милвам, понеже виждам и други синини, изчезващи под ръба на блузката й, и не искам да й причинявам още болка. — Просто продължавай да дишаш… — Напипвам треперещите под ръката ми мускули — сухи ридания, които момичето преглъща с изхълцване. — Тук си в безопасност, Емилия, обещавам.

Пращам съобщение на Шевон да стои вътре. Ако излезе, тя ще тръгне към колата си и ще си отиде, и — без да броим колко ще ми струва това лично на мен — наистина не искам на Холмс да й се налага да я търси за разпит. Ще се окаже травматично в много отношения преживяване.

— Бях си в безопасност и у дома — отвръща Емилия с все още треперлив и изтънял глас.

Притискам кутре в зеленикаво оцветения край на синината над лопатката й и тя простенва.

— На родителите им е позволено да наказват децата си — рецитира момичето на един дъх.

— Но не им е позволено да ги нараняват.

— Затова просто ги убиваме? Това редно ли е?

— Не, Емилия, не е. Ще хванем тази жена!

— Майка ми… — тя си поема дълбоко, треперливо дъх и незабавно изпуска половината за мъчително стенание. — Мама ми каза да не се съпротивлявам, да правя каквото трябва, за да се спася! — плаче тя и аз я прегръщам здраво, за да не се катурне от люлката. — Онази жена се прехвърли на баща ми, а аз просто си стоях като идиотка и държах ръката на мама, докато умираше. Мама! Не посмях да направя нищо.

— Не си могла да направиш нищо — уверявам я тихо. — Емилия, тази жена има пистолет и вече те е била ударила. Ако си продължила да оказваш съпротива, вероятно е щяла да те убие.