Кърваво наказание [bg]

Станцията до Рокфелер Сентър, една от най-големите в цялата мрежа на метрото, представляваше нещо като катакомби от изходи и подземни коридори — с четири коловоза, две островни платформи и повече от четиринайсет изхода нагоре към улиците. Като специален бонус имаше проходи и към подземните етажи на Рокфелер Сентър — невероятен лабиринт от магазини, простиращи се в четирите посоки чак до следващите пресечки.

Докато тичаше, Учителя измъкна тениската от джинсите си, за да прикрие двата си пистолета. После смъкна якето от гърба си и го захвърли, за да не му пречи при бягането. Не се притесняваше, че ще остави някаква улика: за броени секунди някой щеше да го грабне. Хукна надолу по следващите стъпала, прескачайки по четири наведнъж, забързан заради усилващото се метално стържене от пристигащия влак.

Метна се във втория вагон точно когато вратите се отвориха. „Да!“, каза си той, като скочи вътре.

Но откъм стълбата, по която току-що се бе спуснал, проехтяха нечии стъпки. Той извърна глава назад.

— Спрете влака! — чу как се провикна един полицай. Още гласове се присъединиха към него: — Ей! Водачът, спри! Спри!

Машинистът, седнал в кабината си най-отпред на композицията, затвори вратите, сякаш не се бе случило нищо необичайно. Как да не обичаш този шантав град. Всички бяха откачени. Влакът потегли напред с равномерно потракване.

Учителя избърса потното си чело и огледа пътниците. Всички бяха заровили глави във вестници или романи. Никой не желаеше да се забърква в тази история. Бяха дяволски прави. Той се извърна, за да види как светлините в тунела избледняваха или примигваха, когато покрай тях профучаваше насрещният влак като синьо съзвездие.

Невероятно — отново беше свободен. Никой не можеше да го спре! Сякаш ръката на съдбата го насочваше. Просто нямаше друго обяснение.

И точно когато се успокои, вратата в задния край на вагона се отвори. Появиха се двама униформени от полицията в метрото. Дишаха тежко. Учителя различи едър възрастен бял мъж, придружен от чернокожа жена, толкова млада, че можеше да е новобранец в полицията. И двамата стискаха дръжките на пистолетите си, които все още си стояха в кобурите.

— Никой да не мърда! — изкрещя мъжът, но не извади глока си. Какво, по дяволите, чакаше? Гравирана покана ли?

На Учителя му бе нужно по-малко от секунда, за да измъкне едновременно и двата пистолета от колана на гърба си. В лявата ръка стисна колта двадесет и втори калибър, а в дясната — четиридесет и петкалибровия.

Сега всички пътници му обърнаха внимание. Ужасени, някои се разпищяха, други се проснаха на пода или налягаха по седалките.