Убийствени сънища [bg]

— Ще ти помогне, ако говориш за тях. — Тя взе ръката му в своята. — Не ме затваряй вън от твоя свят, Майкъл. Нека ти помогна да се пребориш с тях.

Той поклати глава и тя почувства как се отдръпна от нея.

— Ще се справя. Сега, като знам, че дядо не е бил луд, се чувствам по-добре. Или че е бил луд, но вината за това не е била негова. Тревожех се за… Не разбирах. Дядо ме обичаше. Знам, че ме обичаше.

— Обичаше те.

— И не разбирах как така се случи онова.

— Би трябвало да си Айнщайн, за да разбереш. На мен ми бяха необходими месеци, за да стигна до някакво заключение, а аз знаех повече от теб.

Той мълча малко.

— Знам, че Санборн трябва да бъде наказан, но не искам ти да го направиш. Той ще те нарани.

— Майкъл, това вече сме го обсъждали.

— Но той ще те нарани.

— Няма да му позволя. Няма да успее да нарани никого от нас. Но, да, той трябва да бъде наказан. А и за двама ни няма безопасност докато той е на свобода. — Тя мислено добави, че за тях няма да има безопасност, всъщност докато той е жив. — Ти имаш доверие на Джок, нали?

— Да.

— А той ти каза, че аз ще съм в безопасност. Каза, че Ройд умее да се грижи за хората, че дори е много добър в това.

Той кимна.

— Да, знам, че е „тюлен“.

„И слава Богу“, помисли си тя. Тази част от миналото на Ройд особено се харесваше на Майкъл.

— Значи всичко ще е наред.

— Да. — Той стискаше нервно ръцете й. — Мислиш ли, че Бог е простил на дядо за онова, което направи?