Във властта на морето

— Аз и сега съм щастлив, скъпа моя — усмихна се той.

— Да, но това е различно. Тогава щастието ти ще бъде безгранично и тази ирония ще изчезне.

— Добре, Беки! Запази тайната за себе си, но когато Анджи се върне, ще ми я покажеш, нали?

— Разбира се, скъпи! Всъщност чакаме само нея и капитан Севаро, нали?

— Точно така! — отсече Куинси — А къде са нашите приятели? Да ги потърсим!

Междувременно корабът „Герой“ акостира успешно във Валенсия и нашите приятели се отправиха към вътрешността на града, като се спираха много често, за да разгледат прекрасните забележителности.

Куинси и Ребека бяха стигнали до Площада на Девата, когато забелязаха неголямо шествие, водено от деца, облечени с военната униформа на Испания.

— Виж, Беки — извика той радостно — Това са кадети. Да тръгнем след тях, искам да разбера накъде отиват.

— Не, Куинси — отсече Ребека — Анджела трябва да се появи всеки момент и не искам да я изпуснем.

— Но, Беки, така няма да разберем накъде са се запътили тези малки юнаци — по лицето му се изписа мъка.

— И ти беше мъничък като тях, Куинси!

Той се обърна и щастието отново изгря на лицето му.

— Капитане, Анджи — той бе толкова развълнуван от това, че ги вижда отново, че дори забрави за децата, които доста бързо се придвижваха напред, сега водени от двама офицери с хубави нови униформи и нахлупени над очите фуражки.

— Щом сте вече тук, можем да продължим — усмихна се Беки. — Приятно ми е да се видим отново, сър. Добре ли пътувахте?

— Да, Ребека, нямахме никакви произшествия. Куинси — обърна се той към лейтенанта — мислех, че искаш да тръгнеш след шествието на децата, да не би да си се отказал? — загадъчна усмивка трептеше на лицето му.

— Разбира се, че не, сър! — отсече Куинси — Да вървим, ще си говорим по пътя.

Те тръгнаха след малките войничета.

— Погледнете ги — не спираше да им се възхищава Куинси — толкова са мънички, а каква правилна стойка имат, сякаш са родени за войници.

— Не забравяй, че и ти беше като тях, когато се качи на борда на „Делфин“ — подкачи го полковникът — но като че ли те са по-добре тренирани от теб.

— Виждам двама офицери между тях. Кои ли са тези младежи? Ако съдя по униформите, единият е лейтенант, а другият капитан от военноморската армия. Но какво правят те в този пълен с архитектурни паметници град?

— Ще разберем, когато достигнат целта си — със същата загадъчна усмивка каза Севаро.

— Тони — прошепна Анджела — Знаеш ли кои са тези деца?

— Да — по същия начин каза той — но нека това остане към останалата част на изненадата.

— И те ли са част от това?

— Да, скъпа!

Междувременно един от младежите се обърна, погледна ги и като прошепна нещо на другаря си поведе шествието към града на науките и културата и, като завиха в една от пресечките, се скриха от погледите на съгледвачите си.

— Но къде отидоха? — попита учудено Куинси.

— Мисля, че мога да ви заведа при тях — каза Севаро и ги поведе.