Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Пред него се издигаше Цитаделата Венчър. Сравнена с мрачния град, твърдината изглеждаше обгърната от ярко сияние. Благородниците водеха различен живот от обикновените хора, те можеха да си позволят газени лампи и свещи и така не се налагаше да се съобразяват с прищевките на сезоните и слънцето.
Цитаделата беше наистина величествена — личеше си и по най-дребните архитектурни детайли. Без да нарушава принципите на всяко отбранително съоръжение, тя сама по себе си беше истинско произведение на изкуството. Яки подпори я крепяха от всички страни, над тях се виждаха красиво оформени прозорци и множество високи бойници. Блестящите витражи на прозорците пропускаха светлината и озаряваха околните мъгли с призрачно сияние.
Келсайър разпали желязо, подсили горенето и потърси в нощта големи източници на метал. Беше твърде далече от Цитаделата, за да използва дребни предмети като монети и панти. Нуждаеше се от по-масивна котва, за да преодолее това разстояние.
Повечето синкави линии бяха съвсем бледи. Келсайър забеляза, че две от тях се местят лениво встрани — вероятно следваха крачещи по покрива стражи. Значи бе засякъл нагръдниците и оръжията им. Въпреки аломантичните изисквания повечето благородници все още въоръжаваха войниците си с метал. Мъгливи със способности да Притеглят и Тласкат метали се срещаха доста рядко, още по-рядко пък Мъглородни. Мнозина господари смятаха за непрактично да оставят войниците си относително беззащитни заради опасността, произхождаща от една толкова малочислена група.
Всъщност повечето висши благородници разчитаха на други средства, за да се справят с аломантите. Келсайър се усмихна. Доксон го бе предупредил, че лорд Венчър държи отряд Мътни убийци. Ако това беше вярно, Келсайър вероятно щеше да се срещне с тях, преди да отмине нощта.
Пренебрегна войниците на стената и се съсредоточи върху плътната синкава линия, сочеща право към заострения връх на Цитаделата. Предполагаше, че покривът е с бронзова или медна обшивка. Разпали желязото, пое дълбоко дъх и Придърпа тази линия.
Тялото му се разтресе и излетя във въздуха. Келсайър продължи да гори желязо и се понесе към Цитаделата с невъобразима скорост. Мнозина разправяха, че Мъглородните можели да летят, но това си беше чисто преувеличение. Дърпането и Тласкането на метали обикновено предизвикваха по-скоро усещането за падане, отколкото за полет — само че в друга посока. Аломантът трябваше да Дърпа с всички сили, за да набере нужната инерция, и това често го запращаше към неговата котва със зашеметяваща скорост.
Келсайър се стрелна към Цитаделата, следван от мъглявите повлекла. Преодоля с лекота защитната стена, но тялото му постепенно започна да се снижава под влияние на собствената си тежест. Дори най-бързите стрели постепенно се снижават към земята.
Тежестта му доведе до това, че вместо да лети право нагоре към покрива, той се изви в дъга. Доближи стената на Цитаделата на няколко десетки стъпки под покрива, като продължаваше да се носи с ужасяваща скорост.
Пое си дъх, запали олово и го използва, за да увеличи физическата си сила по същия начин, по който калаят изостряше сетивата. Завъртя се във въздуха и се удари в стената с крака. Мускулите му възроптаха срещу подобно натоварване, но той успя да спре, без да си строши костите. Веднага прекъсна връзката си с покрива, пусна една монета и я Тласна, докато падаше след нея. Пресегна се и намери източник на метал по-високо — металния обков на един витраж. Придърпа го.
Монетата тупна на земята и най-сетне можеше да поддържа тежестта му. Келсайър се изстреля нагоре, като Тласкаше монетата и едновременно Теглеше обкова на прозореца. После изгаси и двата метала и остави на инерцията да го отнесе на няколко стъпки нагоре в тъмните мъгли. С тихо плющене на пелерината се преметна през каменните перила и стъпи на тясната площадка.
На три крачки от него стоеше сащисан пазач. Келсайър скочи върху него, като Притегли съвсем леко металния му нагръдник и го принуди да изгуби равновесие. Измъкна единия от стъклените кинжали и щом Желязното дърпане го отнесе при пазача, го блъсна с два крака в гърдите, приклекна и нанесе подсилен от оловото удар.
Пазачът рухна с прерязано гърло. Келсайър стъпи безшумно до него, наострил слух в нощта за признаци на опасност. Засега поне нямаше никакви.
Бавно се отдалечи от агонизиращия пазач. Мъжът вероятно бе дребен благородник. Враг. Можеше да е и скаа войник, подмамен да измени на собствения си народ за шепа дребни монети… Какво пък, в такъв случай Келсайър щеше да е още по-щастлив, че го е пратил във вечността.