Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Надявах се. Хората лесно се увличат от велики идеи. Работата, която им предложих, не е нещо, от което е лесно да се откажеш… особено ако си отегчен, вече на години и обиден на целия свят. А сега, Вин, нека те попитам — вашата банда цялата къща ли държи?
— Да. Магазинчето на горния етаж е за параван.
— Хубаво. — Келсайър си погледна джобния часовник, после го подаде на Доксон. — Кажи на твоите приятели, че могат да се прибират в леговището — и без това мъглите скоро ще се спуснат.
— А ние? — попита Доксон.
Келсайър се засмя.
— Ние отиваме на покрива. Както ти казах, трябва да си набавя малко атиум.
Денем Лутадел беше сумрачен град, почернен от сажди и озарен от бледа червеникава светлина. Изглеждаше неприветлив, суров, потискащ.
Нощем обаче се скриваше под завесата на мъглите. Високите кули на благородниците се превръщаха в призрачни силуети. Улиците сякаш се стесняваха, всяка се превръщаше в самотен опасен каньон. Дори благородниците и крадците избягваха да излизат навън през нощта — трябваше доста кураж, за да се скиташ из тази навяваща лоши мисли мъглива тишина. Нощем тъмният град бе място за отчаяните и дръзките — земя на спотаени загадки и странни създания.
„Странни като мен“ — помисли Келсайър. Стоеше на ръба на плоския покрив. Сенчести постройки се мержелееха в мрака, мъглите караха всичко да се мести и движи в тъмнината. Мъждива светлина надзърташе от редките осветени прозорчета, наподобяващи изплашените очи на сгушени мънички същества.
Хладен вятър раздвижи мъглата и погали страните му като ледено дихание. Навремето — във времената, преди всичко да се обърка — той често излизаше вечер на покрива, за да се полюбува на града. Не си бе дал сметка, че просто е станал жертва на стария навик, докато не се огледа, сякаш очакваше да види до себе си Мейр.
Но видя само пустота. Самота. Тишина. Мъглите я бяха заменили — неуспешно.
Въздъхна и се обърна. Зад него стояха Вин и Доксон. И двамата очевидно се притесняваха навън сред мъглите, но успяваха да овладеят страха си. Не можеш да напреднеш в подземния свят, ако не се научиш да съжителстваш с мъглите.
Келсайър можеше много повече, отколкото да „съжителства“ с тях. През последните няколко години бе излизал толкова често нощем, че вече се чувстваше по-спокоен в тяхната сумрачна прегръдка, отколкото през деня.
— Кел — обади се Доксон, — трябва ли да стоиш точно на ръба? Планът ти може да е налудничав, но не бих искал да се обезсмисли, като се претрепеш на калдъръма.
Келсайър се усмихна. „Все още не може да свикне, че съм Мъглороден. Ще му трябва време — както и на останалите“.
Преди години Келсайър бе станал най-прочутият главатар в Лутадел дори без да владее аломантията. Мейр беше Калаено око, но двамата с Доксон… тогава бяха обикновени хора. Единият нечистокръвен без никакви способности, другият — избягал от плантацията скаа. Заедно бяха поставили Големите къщи на колене, бяха обирали дръзко най-могъщите хора в Последната империя.
Сега Келсайър беше много, много повече. Навремето мечтаеше за аломантия, за сила като тази на Мейр. Но тя издъхна, преди той да се Преобрази, преди в него да се пробудят силите. Така и не можа да види какво постигна с тях.
Някога висшите благородници се бояха от него. Наложи се самият лорд Владетел да му постави капан, за да го заловят. Сега… цялата Последна империя щеше да се разтресе, преди да е приключил с това.
Огледа града още веднъж, вдиша мъглите, после се приближи до Доксон и Вин. Не носеха фенери, бледата разсеяна от мъглите светлина беше напълно достатъчна, за да се ориентират.
— Е, добре — рече Келсайър. — С кого да започнем?
Доксон се намръщи.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Келсайър продължаваше да се усмихва.
Доксон въздъхна.
— Къщи Урбейн и Тениерт бяха удряни наскоро, макар и не заради атиума.
— Коя е най-силната къща в момента? — попита Келсайър, докато размотаваше връзките на торбата, която бе оставил в краката на Доксон. — Кой не би очаквал нападение?
Доксон помисли, после каза:
— Венчър. От няколко години са на върха.
Келсайър отвори торбата и извади сиво-черно наметало, достатъчно голямо, за да го обгърне целия. Не бе от цяло парче, а от стотина тесни ленти, съшити една за друга на раменете и гърдите, но надолу висяха свободно, като плътна завеса.
Келсайър се загърна със странното наметало, чиито краища се извиваха и поклащаха като мъгливите повлекла.
— Какво е това? — попита Вин.
— Пелерина на Мъглороден — отвърна Доксон. — Те всички ги носят — нещо като знак за принадлежност към клуба.