Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Арвардан затвори очи и си позволи да се отпусне. Някъде отдалеч дочуваше тихия плач на Пола, а когато почувства убождането на игла в ръката, дори не си даде труда да се съпротивлява.
Приятна свежа струя се понесе по вените и нервите му. Ръцете му се раздвижиха свободно, гърбът вече не го стягаше така болезнено. Той отвори очи, подпря се на лакът и седна.
Полковникът го разглеждаше замислено, а лицето на Пола бе озарено от радост.
— Е, доктор Арвардан, — заговори полковникът — изглежда сте преживели неприятен инцидент тази вечер в града.
Доктор Арвардан. Пола за първи път осъзна, че не знае нищо за него, дори какво работи… Никога досега не беше преживявала нещо подобно.
Арвардан се изсмя пресипнало.
— Неприятен, казвате. Струва ми се, определението е доста неточно.
— Счупили сте ръката на Имперски офицер, докато е изпълнявал служебните си задължения.
— Споменатият офицер ме удари пръв. В задълженията му не влиза нанасянето на обиди — както словесни, така и физически. Ако нарушава това изискване, той изменя на клетвата, която е дал — да бъде офицер и джентълмен. В качеството си на свободен гражданин на Империята, имам пълното право да поставя на мястото този офицер, дори ако за целта прибягвам до незаконни мерки.
Полковникът изхъмка и потъна в размисъл. Пола местеше невярващ поглед от единия на другия.
Най-сетне полковникът продължи с по-мек тон:
— Е, излишно е да казвам, че смятам инцидента за приключен. Доколкото разбирам и двете страни са си получили заслужен дял обиди и болка. Съветвам ви час по-скоро да забравите случилото се.
— Да го забравя? Не мисля. Поканен съм тук лично от Прокуратора и възнамерявам да го уведомя за методите, които хората от поверения му гарнизон, прилагат спрямо цивилни граждани.
— Почакайте, доктор Арвардан. Уверявам ви, че ще получите публично извинение…
— Не ми е нужно. Какво ще правите с госпожица Шект?
— Вие какво предлагате?
— Освободете я незабавно, върнете й документите, искам искрени извинения — и то веднага.
Лицето на полковника се изчерви, но въпреки това той кимна:
— Разбира се. Надявам се, — рече той, като се извърна към девойката — че младата госпожица ще приеме моите най-искрени извинения…
Най-сетне черните стени на гарнизона останаха зад тях. Около десетина минути летяха с аеро-таксито към града, потънали в мълчание и ето че сега стояха пред обгърнатия в мрак институт. Наближаваше полунощ.
— Опасявам се, че не разбирам всичко — заговори Пола. — Вие трябва да сте доста важна клечка. Глупаво беше от моя страна, че не знаех името ви. Въобще не можех да предположа, че един Чуждоземец ще се отнася с един землянин по този начин.
Арвардан мъничко съжаляваше, че трябва да сложи край на заблужденията й.
— Не съм землянин, Пола. Аз съм археолог от Сириуския сектор.
Тя се извърна и втренчи поглед в него, а лицето й изглеждаше бледо на лунната светлина. Измина доста време, без да заговори.
— Значи, държахте се храбро с войниците, защото от самото знаехте, че сте в пълна безопасност. А аз си помислих… Трябваше да се досетя. — Последните думи бяха произнесени с нескрито огорчение. — Сър, моля ви смирено за прошка, заради проявеното от мен невежество и за това, че си позволих да се държа толкова фамилиарно с вас…
— Пола, — прекъсна я гневно той — какво има? Какво значение, че не съм землянин? Това прави ли ме с нещо по-различен, отколкото бях само преди пет минути?
— Трябваше да ми кажете, сър.
— Не съм ви молил да ме наричате „сър“. Не се дръжте като всички останали.
— Като кои, сър? Като останалата отвратителна животинска пасмина, която обитава Земята?… Между другото, дължа ви сто кредите.
— Забравете за това — махна с ръка Арвардан.
— Не мога да го сторя. Бъдете така добър, да ми кажете адреса си и аз ще изпратя парите още утре.
— Дължите ми много повече от сто кредита — избухна гневно Арвардан.
Пола прехапа устни и заговори едва чуто:
— Сър, това е единствената част от моя дълг, която съм в състояние да ви върна. Вашият адрес?
— Капитолът — подхвърли й той през рамо. След това изчезна в нощна.
А Пола избухна в плач!
Шект посрещна Пола на вратата на кабинета си.
— Върна се — рече й той. — Един дребен мъж го доведе.
— Добре! — кимна без желание тя.
— Поиска ми двеста кредита. Дадох му ги.
— Трябваше да получи само сто, но няма значение.
Тя понечи да заобиколи баща си.
— Ужасно се тревожех, Пола — рече й той. В квартала е имало вълнения… не смеех да попитам за теб.
— Всичко е наред. Нищо не се е случило… Татко, искам да поспя.
Ала въпреки умората и изтощението, сънят не идваше, защото нещо се беше случило. Беше срещнала един мъж, но той се бе оказал Чуждоземец.