Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Войната свърши и аз не можех да намеря покой. Твърде много призраци от миналото, твърде много спомени. Имах спестени пари и през 1952 г…
— Когато съм бил на шест години — вметнах аз.
— Когато си бил на шест години, аз предприех дванадесетгодишно пътуване по света. Без да следвам никаква карта освен интуицията си, аз пътешествах първите две години из Съединените щати с автобус, влак или пеша, и посетих хора и места, към които ме насочи моята Висша същност.
Попитах я:
— Била ли си някога в Бъркли, Калифорния?
— Да — отвърна тя. — Минах през Бъркли, но ако това имаш предвид, срещнах Сократ едва осем години по-късно. Преди това бях в Северна Европа, за да изуча преданията и фолклора на древните викинги, после надолу към Испания, прекосявайки Централна Европа, след това на юг към африканските села, последваха арабските култури и Близкия изток и оттам към Индия, Непал, Тибет и великия Памир…
— Аз също бях там — прекъснах я аз. — Но не открих, каквото търсих.
— Доволна съм, че потеглих на път, след като понатрупах години. Ако бях тръгнала млада, преди да съм подготвена, щях да подмина училището, без да го забележа.
— Какво училище? — попитах аз, спомняйки си думите на Сократ.
— След като пресякох границата на Китай, за което ми помогнаха приятели, аз посетих впоследствие Тайланд и някои области от Индонезия.
— Какво училище? — повторих аз.
— Тайно училище — в Япония.
— Как така тайно?
— Никаква реклама, скромна репутация. — Тя се усмихна и после добави с по-сериозен тон: — Малцина хора имаха очите да го видят. По това време познавах много учения за лекуване на тялото и ума, но исках да науча повече за пътя на духа, да се науча да посрещам физическите предизвикателства и да видя дали мога наистина да променя това мое тяло. Моят учител ми показа на какво съм способна. Именно там се запознах с един от най-необикновените му ученици — човека, когото ти наричаш Сократ.
— Настина ли? — попитах аз и едва не се препънах в един голям камък. — Разкажи ми повече за Сократ? Какво правеше той там?
Мама Чия не отговори веднага.
— Щом Сократ не е споделил сам, значи си е имал причини. — Тя видя огорчението ми и добави: — Можеш да бъдеш сигурен, че онова, което Сократ ти е казал или не ти е казал, е било за твое добро. И не мисля, че сега е времето да говорим за тези неща.
— Къде е това училище? Кой е този учител? Кои са другите места, където трябва да отида.
— Сега не е времето — повтори тя. — Трябва да откриеш някои неща със собствената си интуиция и усет, от собствен опит.
Разочарован, аз вдигнах глава и видях, че се намирахме на най-високото място, докъдето стигаше поглед.
— Трябва да завърша разказа си — каза тя, — за да изясня къде сме сега и какво ни предстои да направим заедно. Обучавах се в това училище две години и три месеца. За първи път в живота ми, тялото ми — макар да не стана слабо и жилаво — беше поне съразмерно и стройно. Можех да тичам! Можех да скачам, да се завъртам и да нанасям високи удари с крак. Ако щеш вярвай — каза тя радостно, — но от мен излезе един доста добър акробат и майстор на бойните изкуства. — Тя завъртя бастуна си по един впечатляващ начин, макар от движенията й да личеше, че е тренирала отдавна. — И научих много за моята сила и дух.
Научих още повече и за изкуството на лекуването. Веднага щом се върнах у дома в Молокай през 1964 г., изпълнена с нов ентусиазъм и енергия, готова да правя чудеса и да лекувам дори проказа, бях повикана от Сей Фуджимото. Объркан и уплашен, той ми каза, че невръстният му син внезапно се е разболял и ме помоли да тръгна с него. Докато летяхме по пътя с пикапа му, Сей ми обясни, че детето е получило конвулсии и после припаднало. Горкият баща беше вцепенен от ужас. Жена му, Мицу, не се владееше по-добре и почти не беше на себе си, когато пристигнахме.
Те бяха бедни, живееха усамотено и никакъв хеликоптер нямаше да дойде на помощ. А и докато дойдеше, може би щеше да бъде твърде късно. Състоянието на детето беше лошо. — Мама Чия се спря, седна и ми даде знак да я последвам. Настанихме се на оголената скала, която покриваше планинския район в центъра на острова. Водачката ми продължи да разказва тъжно: — Направих всичко, което ми беше по силите и знанието, за да помогна на това дете. Молех се, шепнех му, призовавах го. Но въпреки това, то умря. — При спомена очите й се напълниха със сълзи.
Тя ме погледна и каза: