Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Така Джилмичал беше станал дребен владетел, човек с титла, но без потекло или сан, който да му дава право да търка рамене с по-важните особи, чиито по-пищни павилиони бяха накацали при източната страна на замък Силвареста.
На запад от замъка, както и пред него, селяните бяха изпънали бедняшките си шатри или просто спяха по земята с нищо друго освен небето за покрив над главите им.
Още по-далече на запад се издигаха ярките копринени павилиони, вдигнати от търговците на Индопал.
Сестра Конал постоя малко на билото, загледана към множеството шатри.
— Ей онова е моят павилион — каза тя и посочи една проста, покрита с прах платнена шатра. Докато павилионите на Хиърдън бяха привързани за четирите краища и много колове крепяха покривите им, шатрата на Конал беше кръгла, само с един пилон в центъра, с неелегантния стил, присъщ за Коневладетелките.
Точно под Мирима, по средата между вдигнатите от дребните благородници шатри, беше разкаляното турнирно поле, с дървени трибуни, за да могат зрителите да гледат състезанията. Тук-там по оградите пред трибуните бяха провесени цветни платнища, за да пазят фините дрехи на зрителите от плискащата се кал. Продавачи на сладкиши и печени лешници сновяха неуморно сред гъстата тълпа и хвалеха стоката си.
Склонът, на който стояха Ерин и Мирима, беше толкова стръмен, каменист и обрасъл с трънливи храсти, че никой не си беше направил труда да се качи тук, за да гледа ставащото долу. Все пак Мирима реши, че мястото е почти идеално за гледане над тълпите към арената на двубоите, а и звукът стигаше до тях забележително ясен. Тя загледа състезанията над множеството долу, от осемдесетте стъпки височина, хванала се за грубата кора на един дъб, заедно с Ерин Конал и нейната Дни.
Двубоите с пика се смятаха за момчешка игра в Роуфхейвън, подходяща за младежи, които все още се обучават за война. След Владетелите на руни, чиито дарове на мускул ги правеха много силни, дори някой небрежен удар с пика можеше да се окаже смъртоносен. Така че в живота на един воин идваше момент, когато трябваше да се откаже от двубоите с пика.
На турнирното поле двама младежи в пълно снаряжение бяха яхнали бойни коне. Момчето от западната страна на арената, изглежда, беше от доста невзрачно потекло. Носеше турнирно снаряжение, включващо тежък шлем и гръдна броня, която обикновено беше по-дебела от дясната страна — там, където беше по-вероятно пиката да удари с повече сила, отколкото от лявата. Снаряжението му изглеждаше старо и съставено безразборно от части, заети от други рицари. Единствената му украса беше една конска опашка, боядисана в яркочервено и закрепена за шлема му, както и благосклонният дар на дамата на сърцето му — жълт копринен шал, вързан на пиката му. Мирима изпита симпатия към този момък.
Момчето от другата страна на полето беше по-заможно. Турнирната му броня беше нова и очевидно за направата й беше отишла цяла година. Нагръдникът, шлемът, раменниците и ръкавиците бяха изработени от ковано сребро, покрито с червен емайл, с образа на три биещи се мастифа. Носеше златотъкана мантия и избелени паунови пера на шапката.
Патронът на игрите, барон Уеленсби, седеше в специален павилион от едната страна на турнирната арена, с трите си дебели дъщери и огромната си жена. Беше се нагиздил глупашки с яркочервена дреха с толкова издути ръкави, че в тях можеха да се скрият и четирите. Над това пищно облекло беше нахлупил бяла шапка с толкова широка периферия, че скриваше лицето му — явно смяташе, че никой няма да забележи, ако задреме по време на турнира. Жена му, чиито одежди не бяха образец на последната мода, носеше смарагдово котардие с везани дълги ръкави. Държеше си ръцете пъхнати в рязания джоб отпред и галеше малкото кученце, което надничаше оттам — то джавкаше, щом рицарите препуснеха един срещу друг. В един миг, докато тълпата се беше смълчала, окуражителните й викове към воините на арената странно прозвучаха също като лая на кученцето.