Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Длъжни сме да избегнем овладяването — каза Лито.

Той си послужи със специалната форма на древния език, неопределена от гледна точка на залога и глаголното време, но дълбоко действена със скрития в нея смисъл. Ганима изтълкува съвсем точно неговия довод.

— Мау’пуиум д’ми хиш паш мох’м ка — произнесе напевно тя. — Пленяването на моята душа е плен и на безбройно множество от други.

— И много повече от това — парира Лито.

— Упорстваш, въпреки че знаеш каква е опасността.

В нейните думи бе вложено твърдение, а не въпрос.

— Уабун’к уабунат! — каза той. — Въздигайки се, ти въздигаш!

Почувства своя избор като очевидна необходимост. След като трябваше да го стори, най-добре бе да действа веднага и с пълна активност. Длъжни бяха да превъртят миналото в настояще и да го оставят да се развие в тяхното бъдеще.

— Мурийят — отстъпи тя с нисък глас. — Но да бъде направено внимателно и с нежност.

— Разбира се. — Той махна с ръка, а жестът му изрази пълно приемане на казаното. — След това ще вземем твърдо решение с необходимата уважителност, както постъпваха и нашите родители.

Ганима замълча, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. Погледна инстинктивно в южна посока, към широкия открит ерг, където в последната мъждееща светлина на деня се виждаше неясна сивкава поредица от дюни. В тази посока бе тръгнал баща й, когато излезе за последен път в пустинята.

Лито се загледа отвъд скалния перваз към зеленината на оазиса край сийча. Долу всичко тънеше в сумрак, но той познаваше формите и цветовете: медночервени, златисти, червени, жълти, кафяви и червеникавокафяви съцветия се простираха чак до каменните ограничители, които бележеха мястото на насажденията, напоявани от каната. Зад тези ограничители се простираше зловонна ивица от вече мъртвия някогашен живот на Аракийн, погинал от чужди растения и прекомерни количества вода; сега това бе преграда пред пустинята.